— Сестра ти?
— Да, по-малката ми сестра Ана.
Ерика отговори леко троснато и ясно даде да се разбере, че не желае да се впуска в повече подробности по тази тема. Юлия разтълкува правилно намека й и продължи да разлиства албума с късите си дебели пръстчета. Ноктите й бяха изгризани, на места до кръв. Ерика отмести поглед от наранените й пръсти и се загледа в прелитащите снимки.
Когато стигнаха до края на втория албум, Алекс изведнъж изчезна от снимките. Липсата й силно се набиваше на очи. Само допреди миг се усмихваше от всяка страница, а сега просто вече я нямаше. Юлия постави внимателно албумите един върху друг на масата и се облегна назад с чашата кафе в ръце.
— Искаш ли да ти сипя прясно кафе? Това вече изстина.
Юлия погледна към чашата си — Ерика беше права.
— Да, стига да има, с удоволствие бих пийнала още малко.
Подаде чашата си на Ерика, която с радост се възползва от възможността да се пораздвижи малко. Ратановият диван бе красив на вид, но човек не можеше да седи дълго на него, без нещо да му убива. Очевидно и гърбът на Юлия бе на същото мнение, защото тя също се изправи и последва Ерика в кухнята.
— Погребението на Алекс беше доста емоционално. На бдението у вас дойдоха много приятели.
Ерика стоеше с гръб към Юлия и сипваше прясно кафе в чашите им. Юлия измърмори нещо нечленоразделно. Ерика реши да прояви малко дързост.
— Изглеждаше, сякаш двете с Нели Лоренц сте добри приятелки. Откъде се познавате?
Ерика затаи дъх. Бе й изключително любопитно да чуе отговора на Юлия, най-вече заради документа, който откри в кошчето за боклук в дома на Нели.
— Татко е работил за нея.
Юлия отговори с нежелание. Несъзнателно приближи пръсти до устата си и трескаво си загриза ноктите.
— Да, но това е било дълго, преди да се родиш.
Ерика не се отказа.
— Като ученичка работех през лятото в консервната фабрика.
Ерика имаше чувството, че й вади думите с ченгел от устата, а Юлия спираше да гризе ноктите си само за миг, колкото да отговори.
— Изглеждаше, че доста добре се разбирате.
— Да, предполагам, че Нели съзира у мен нещо, невидимо за останалите.
Тя почти прехапа устни в горчива усмивка. Ерика изведнъж изпита силно съчувствие към нея. Едва ли е лесно цял живот да те оприличават на грозното патенце. Не каза нищо повече и след малко Юлия се видя принудена да наруши настъпилата тишина.
— Прекарвахме всички лета тук, а когато завърших осми клас, Нели позвъни на татко и го попита дали ще искам да заработя малко пари, като помагам в офиса. Нямаше как да откажа подобно предложение и продължих да работя там през летните месеци, докато не започнах да следвам.
Ерика знаеше, че това не е цялата истина. Нямаше как да е. Но същевременно й стана ясно, че няма да успее да изкопчи от Юлия повече за отношенията й с Нели. Отново седнаха на дивана на верандата и продължиха да отпиват от кафето си в мълчание. Погледите и на двете бяха зареяни към ледената шир, чийто край се губеше на хоризонта. Юлия заговори първа.
— Сигурно ти е било тежко, когато мама, татко и Алекс са се преместили.
— И да, и не. По това време вече почти не излизахме заедно. Да, беше ми тъжно, но щях да го приема далеч по-зле, ако все още бяхме първи приятелки.
— Какво се случи? Защо се разделихте?
— Де да знаех.
Ерика се изненада, че споменът за това бе все така болезнен. Че загубата на Алекс бе толкова осезаема. Бяха изминали толкова много години, а и всички знаеха, че приятелствата от детинство са краткотрайни. Но тяхното свърши изведнъж, без каквото и да било обяснение. Вероятно това бе причината Ерика все още да тъжи. Нито се скараха, нито Алекс започна да дружи с друга. Просто се скри зад стена от безразличие, а след това изчезна, без да каже и дума.
— Да не сте се скарали за нещо?
— Не, поне аз не знам. Просто й станах безинтересна. Спря да ми се обажда и да ме кани да си играем. Не ми отказваше, ако я потърсех, но не влагаше грам емоция. Накрая спрях да й се обаждам.