— Имаше ли други приятели?
Ерика се зачуди защо Юлия задава толкова много въпроси за нея и Алекс, но й бе приятно да поосвежи паметта си. Щеше да й е от полза за книгата.
— Не съм я виждала в компанията на други. В училище винаги беше сама. Но въпреки това…
— Какво?
— Усещах, че има още някой. Но може и да греша. Нямам доказателства.
Юлия кимна замислено, а на Ерика й се стори, че е потвърдила някакво нейно подозрение.
— Извинявай, че питам, но защо се интересуваш от детството ни с Алекс?
Юлия отказваше да я погледне в очите. Отговорът й прозвуча уклончиво.
— Тя бе много по-голяма от мен и вече учеше в чужбина, когато аз се родих. Освен това нямахме нищо общо. Така и не успях да я опозная истински. А сега вече е късно. Потърсих нейни детски снимки вкъщи, но не открих почти нищо. Тогава се сетих за теб.
Отговорът на Юлия очевидно бе толкова далеч от истината, че направо можеше да се нарече лъжа, но се налагаше Ерика да го приеме, макар и с неохота.
— Е, аз да си тръгвам. Благодаря за кафето.
Юлия се изправи рязко, отиде в кухнята, остави чашата си в мивката и изведнъж се разбърза. Ерика я изпрати до вратата.
— Благодаря, че ми показа снимките. Това означава много за мен.
След това изчезна.
Ерика остана дълго на прага, загледана в сивата безформена фигура, която бързо пристъпяше надолу по пътя, плътно прилепила ръце до тялото си, за да се постопли. Бавно затвори вратата и се прибра на топло.
Отдавна не му се бе случвало да е толкова нервен. Стомахът му се беше свил от вълнение и страх.
Изпробва толкова много дрехи, че купчината на леглото му заплашително нарасна. Всички му се струваха или демоде, или прекалено спортни, или твърде елегантни, или чисто и просто грозни. На всичкото отгоре повечето от панталоните му стягаха в кръста. Въздъхна и метна поредния чифт на леглото, след което седна само по слипове на ръба му. Изведнъж трепетът от предстоящата вечеря изчезна и отстъпи място на стария му познайник, страха. Може би бе най-добре да позвъни и да й каже, че няма възможност да отиде.
Патрик се изтегна на леглото и се взря в тавана с ръце под тила. Все още ползваше двойното семейно легло и сега в пристъп на сантименталност погали половинката на Карин. Отскоро бе започнал да се претъркулва там насън. Може би трябваше да смени леглото веднага щом тя се изнесе, но сърце не му даде.
Въпреки скръбта от раздялата им понякога се чудеше дали наистина му липсва Карин, или му липсват илюзиите, които свързваше с брака като институция. Баща му бе напуснал майка му заради друга жена, когато той бе само на девет. Последва мъчителен развод, в който той и по-малката му сестра Лота бяха използвани като нападателни оръжия. Тогава си обеща, че никога няма да изневерява и че никога, ама никога няма да се разведе. Ако някога сключи брак, то ще е за цял живот. Така че, когато с Карин размениха клетвите си за вярност преди пет години в църквата в Танумсхеде, той не се съмняваше, че завинаги ще остане с нея. Но животът рядко оправдава очакванията. С Лейф се бяха срещали тайно повече от година, преди той да ги разкрие. Финалът също бе класика в жанра.
Един ден му стана зле и се прибра по-рано от работа, а те лежаха в спалнята им. В същото това легло. Може би беше мазохист. Как иначе да обясни защо все още не се е отървал от него. Но това вече бе минало. Вече нямаше никакво значение.
Патрик стана от леглото, все още несигурен дали наистина иска да отиде на вечеря у Ерика. Хем му се искаше, хем не. Ниското му самочувствие уби копнежа, който бе изпитвал цял ден, дори цяла седмица. Но вече бе твърде късно да се отказва, така че нямаше кой знае какъв избор.
Когато най-накрая откри чифт подходящи панталони и облече току-що изгладената си синя риза, веднага се почувства по-добре и дори се изпълни с трепетно очакване. Пооправи рошавата си коса с малко пяна и след като сам си пожела късмет, вдигайки палец пред огледалото, се почувства готов да потегли.
Навън бе истинска нощ, въпреки че часовникът показваше едва седем и половина. Валеше лек сняг, който още повече намаляваше видимостта. Тръгна навреме, така че шофираше към Фелбака, без да бърза. За малко спря да мисли за Ерика и си припомни събитията от последните дни в службата. Мелберг не остана доволен, когато му съобщи, че свидетелката, съседката на Андерш Джени, е напълно надеждна и че Андерш, изглежда, има алиби за времето около часа на смъртта на Алекс. Патрик не изпадна в същата истерия като Мелберг, но не можеше да отрече, че започва да губи надежда. Изминаха три седмици, откакто намериха тялото на Алекс, а все още нямаха никакъв напредък.