Усмихна се на Макс и го остави да го хване за показалеца, което очевидно бе изключително забавно, защото детенцето едва не се задуши от смях. Патрик с неохота се откъсна от него и бавно запристъпя назад към апартамента на Андерш, докато детето продължаваше да му маха и да му казва „чао“ с бебешко гукане.
Лена стоеше на прага на апартамента със злорада усмивка на уста.
— Иска ти се, а?
За свой ужас Патрик усети, че се изчервява, при което Лена цъфна в още по-широка усмивка. Отвърна й нещо нечленоразделно. Тя влезе преди него в апартамента и го погледна през рамо.
— М-да, нали знаеш, само трябва да ми дадеш знак. Аз съм свободна като птичка, а биологичният ми часовник трака толкова бързо, че едва спя нощем.
Патрик знаеше, че това е шега и че Лена обича да флиртува по този начин. Но това не му попречи да се изчерви още повече. Реши да остави репликата й без отговор, а когато влязоха във всекидневната, веселото им настроение веднага се изпари.
Някой беше свалил тялото на Андерш от въжето и го бе положил на пода в стаята. Част от въжето все още се люшкаше над него, отрязано на около десет сантиметра от тавана. Остатъкът бе увит около гърлото му и Патрик веднага видя дълбокия тъмночервен белег там, където въжето се бе врязало в кожата. Най-ужасното обаче бе неестественият цвят на лицето, което при жертвите на задушаване придобива синьо-лилави оттенъци и изглежда твърде странно. Дебелият, подут език, който стърчеше от устата му, също беше характерен за случаите на обесване. Макар и почти да нямаше опит с жертви на убийства, самоубийствата бяха неразделна част от работата му и досега му се бе налагало да сваля трима посегнали на живота си от примките им.
Когато се огледа във всекидневната обаче, веднага откри защо смъртта на Андерш не можеше да се впише в графата самоубийство. Нямаше начин Андерш сам да е пъхнал главата си в примката. Наоколо не се виждаха нито стол, нито маса. Тялото му се бе люшкало точно в центъра на стаята като странно човешко махало.
Патрик, за когото подобни местопрестъпления бяха новост, започна внимателно да обикаля в широк кръг около тялото. Очите на Андерш бяха отворени и втренчени в празното. Патрик не можа да устои на импулса да протегне ръка и да ги затвори. Знаеше, че не бива да влиза в какъвто и да било контакт с тялото преди пристигането на съдебния лекар, дори не трябваше да го свалят от бесилото, но нещо във втренчения му поглед го накара да потръпне. Имаше чувството, че очите на мъртвеца го следят, докато се движи из стаята.
Самата стая му се стори някак странно студена и веднага забеляза, че картините са свалени от стените. На местата им се виждаха само големи грозни петна. Като цяло всекидневната бе в същото окаяно състояние като предишния път, но тогава картините успяваха да поразведрят атмосферата. Те придаваха на дома на Андерш леко декадентско очарование, като примесваха своята красота с царящата наоколо мръсотия. Сега стаята бе просто мърлява и противна.
Лена не спираше да говори по мобилния си телефон. След поредния разговор, по време на който отговаряше само с едносрични думи, тя затвори капачето на малкия си „Ериксон“ и се обърна към него.
— Ще получим подкрепление от екип от съдебна медицина. Сега тръгват от Гьотеборг. Нищо не трябва да пипаме. Предлагам да излезем навън за всеки случай.
Напуснаха апартамента, а Лена внимателно затвори вратата и я заключи с ключа, който откри от вътрешната страна. Студът ги блъсна веднага щом показаха нос навън и двамата започнаха да тъпчат на едно място в опит да се постоплят.
— Къде е Яне?
Това бе партньорът на Лена, който трябваше да патрулира с нея през този ден.
— В болнични е.
— В болнични?
— Да, детето му е болно. Заради намаления след съкращенията състав не можахме да му намерим заместник с толкова кратко предизвестие, така че ми се наложи да се отзова сама на сигнала.
Патрик кимна разсеяно. Бе склонен да се съгласи с Лена. Всичко говореше, че Андерш и Алекс са станали жертва на един и същи човек. Разбира се, прибързаните изводи бяха изключително опасни в тяхната професия, но вероятността в такова малко населено място да има двама извършители на убийство бе минимална. Да не говорим, че между жертвите имаше връзка.
Знаеха, че от Гьотеборг дотук се стига за около час и половина — два, затова се скриха от студа в колата на Патрик и пуснаха парното. Включиха и радиото. През по-голямата част от времето мълчаха и слушаха весела поп музика. Тя контрастираше приятно с мрачния повод за дългото им чакане. След час и четирийсет минути видяха две коли да влизат на паркинга и излязоха да посрещнат подкреплението си.