Разгледа документите от апартамента на Андерш и ги подреди във формата на ветрило върху бюрото си. Работеше и дъвчеше една изгризана до неузнаваемост химикалка. Усети как устата му се напълва с жълти парченца, внимателно се изплю и се опита да махне от езика си с пръсти каквото беше останало. После отново се съсредоточи върху хартиеното ветрило на бюрото си. Документите се оказаха съвсем безинтересни. Реши да започне с телефонната фактура от „Телиа“. Андерш почти не бе ползвал телефона, но заедно с абонаментните такси сумата ставаше доста значителна. Към фактурата имаше разпечатка от проведените разговори и Патрик въздъхна, като осъзна, че това означава още повече работа. Днес съвсем не му бе до скучни, рутинни дейности.
Позвъни последователно на всички номера от разпечатката и съвсем скоро откри, че Андерш е звънял само на няколко души. Един от номерата обаче се набиваше на очи. Той липсваше в началото на списъка, появяваше се за първи път някъде към средата, но след това обажданията до него зачестяваха значително. Патрик го набра и изчака няколко сигнала.
Точно щеше да затвори, когато се включи телефонният секретар. Като чу името на притежателя на номера, направо подскочи, при което мускулите на бедрата му се стегнаха болезнено — бе забравил, че краката му лежат на бюрото. Бързо ги свали на пода и замасажира вътрешната част на дясното си бедро. Очевидно при внезапното си движение бе разтегнал този мускул твърде силно, а тялото му беше в толкова лоша форма, че не търпеше почти никакво физическо натоварване.
Затвори, преди да чуе докрай сигнала за оставяне на съобщения. Огради с кръг една от записките си, а след известно чудене и още една. С първата задача щеше да се заеме сам, но втората можеше да възложи на Аника. Отиде при нея с бележките в ръка и я завари да печата енергично нещо на компютъра си, а очилата й както обикновено бяха кацнали на върха на носа й. Изгледа го учудено.
— Идваш, за да ми предложиш да поемеш част от задачите ми и да ме облекчиш, нали?
— Не, всъщност си доста далеч от истината.
Патрик се усмихна.
— Да, и аз така си помислих.
Аника го погледна уж строго.
— Е, с какво ще допринесеш за развитието на стомашната ми язва?
— С една съвсем, съвсем малка задача.
Патрик разтвори палеца и показалеца си на няколко милиметра, за да й покаже колко малка е задачата.
— Добре, дай да чуя.
Патрик дръпна един стол и седна срещу Аника. Стаята й, макар и миниатюрна, безспорно бе най-хубавата в целия участък. Беше я напълнила с цветя, които вирееха страшно добре, въпреки че единственият източник на светлина бе малкият прозорец, гледащ към входа. Истинско чудо. Студените бетонни стени бяха покрити със снимки на семейните кучета и на автомобилни състезания — най-големите страсти в живота на Аника и съпруга й. Те имаха два черни лабрадора, които пътуваха с тях през уикендите и ги придружаваха на различните състезания. Ленарт се състезаваше, а Аника винаги бе с него, за да му вдъхва кураж и да го посрещне с кафе и храна. На практика всички по състезанията се познаваха и с годините се бяха превърнали в задружна компания и най-добри приятели. Състезаваха се минимум два пъти месечно и тогава никой не можеше да хване Аника на работа.
Той погледна записките си.
— Чудя се дали не би могла да ми помогнеш да систематизирам живота на Александра Вийкнер. Започни от смъртта й и провери още един път всички данни, с които разполагаме. От колко години е омъжена за Хенрик. От колко време живее в Швеция. Провери данните от училищата й във Франция и Швейцария и така нататък. Разбираш ли какво ми трябва?
Аника, която си водеше записки, докато той говореше, кимна утвърдително с глава. Патрик не се съмняваше, че тя ще открие всичко, което си струваше да се открие, и най-вече, че ще му помогне да разбере кои от настоящите му данни не са верни. Нещо не пасваше, сигурен бе в това.
— Благодаря за помощта, Аника. Ти си съкровище.
Понечи да се изправи, но Аника строго го изкомандва да седне. За миг почувства, че се смразява, и отново се настани на стола. И тутакси разбра защо кучетата й бяха толкова добре дресирани.
Аника се облегна назад с доволна усмивка, а Патрик осъзна каква грешка е допуснал, като е влязъл в кабинета й лично, вместо да й остави бележка. Трябваше да се досети, че е като отворена книга за нея, а и тя бе жив радар за романтични връзки. Сега му оставаше единствено да развее бял флаг и да капитулира, затова се облегна назад и зачака обстрела с въпроси.