Най-сетне зимата премина. След сто и шестдесет дни слънцето се яви отново, поздравено с ура от двамата моряци.
Дошъл бе моментът да тръгват.
Студът намаляваше и снеговете се топяха.
Една хубава сутрин капитанът и Торп напуснаха хижата си, за да потеглят към едно от датските поселища, където се надяваха да намерят някой китоловен кораб, който да ги отведе в отечеството им.
Преминаването на ледената пустиня бе много трудно. Но след шест седмици ход всред ужасни ледове и падини, покрити със сняг, капитанът и другарят му пристигнаха в Юлиасбиад, една от най-малките датски колонии Тя обаче се посещаваше най-много от китоловците.
Излишно е да се описва изненадата на добрите жители на колонията, когато видяха да пристигат от вътрешността на огромния остров двама мъже, за които мислеха, че отдавна са в родината си.
Капитанът Ално и Торп, известни в колонията, бяха приети най-радушно в къщата на управителя, където останаха до пристигането на първия китоловен кораб. След три месеца двамата видяха отново родната страна, където узнаха с дълбока скръб, че от кораба им не били получени никакви известия. А е трябвало да пристигне преди девет месеца. Вероятно „Караси“, притиснат от ледовете в открито море пред залива, е бил смазан и после погълнат от водите, без да остави никаква следа.