— Страх ли те е от раждането?
— Майка ми е акушерка и от малка й помагах в работата.
— Тогава?
— Не знам дали ще имам сили.
Гунар ме прегърна.
— Разбира се, че ще имаш. Това пътуване няма да трае вечно.
— Сигурен ли си? На мен така ми се струва.
— Ще пристигнем най-много до седмица. Ясно ми е, че си изтощена, но като си починеш, ще се възстановиш.
Както майка ми Деметер ме бе учила, раждането бе нещо нормално, естествено и сравнително просто, но от нея знаех също, че то може да има и непредвидени усложнения и дори, за съжаление, да довежда до трагедии, като онази, сполетяла братовчедка ми Лето. Исках да забравя тази история, но от случката с мечката не можех да си я избия от главата, изплуваше отново и отново, докато накрая се превърна в натрапчив кошмар. Предполагам, че затова, като при всеки кошмар, дойдоха високата температура и болестта.
Братовчедка ми Лето роди дете с две глави, което умря непосредствено след раждането. Видях го, въздъхнах облекчена, като умря, и предпочетох да не го бях виждала. Тя не го видя, но го бе носила в утробата си, оплака смъртта му и го обичаше, независимо от недъга. След като погреба бебето си, Лето не проговори повече и тръгна по света, затворена в себе си, сама, без посока, потънала в мисли за живота и за смъртта, за това колко е трудно понякога да продължиш да живееш. И за да се помни преживяното от нея винаги, започна да пише мемоарите си и продължи да броди.
А аз бях толкова безотговорна и безразсъдна, че не бях пресметнала датата на раждането. По мои груби изчисления Диана трябваше да се роди напролет, но тук, на тази географска ширина, подобен сезон не съществуваше. През март суровата зима все така продължаваше и не ми бе хрумнало, че няма да мога да измина обратния път с корем в деветия месец.
Дъщеря ми щеше да се роди на Края на света. Беше сигурно. И онова, което в момент на лудост ме бе вдъхновило и изпълнило с надежди, постепенно с наближаването на събитието все повече ме плашеше.
Седмица след нападението на мечката провизиите започнаха да се стапят, а температурите паднаха до трийсет градуса под нулата. Уплашен от отпадналия ми вид, Гунар се опита да ми повдигне духа, като ме успокои, че скоро ще стигнем целта на нашето пътуване. А аз — нали му бях обещала да не задавам въпроси — дори не проявих любопитство какво точно имаше предвид. Душата ми се беше вледенила и оцелявах почти по задължение. Отдавах зъзненето и тракането със зъби на студа, а халюцинациите — на белотата на снега, но всъщност истината беше, че изгарях от температура. Накрая болестта ме повали.
Най-после пристигнахме на място, което Гунар с гордост обяви като крайна точка на пътуването, и се разположихме там, където щеше да е нашият дом през следващите месеци. Беше малка хижа без удобства, без лукс, без баня, без течаща вода, но ми се стори като дворец. Един леден дворец, защото отвътре беше замръзнал, бял и сияеше под бледото слънце, което услужливо ни бе ориентирало по пътя и което после, след като стигнахме, се скри зад облаците.
Гунар ме накара да вляза, за да се скрия от разразилата се буря, чиито ветрове достигаха до сто километра в час и температурата падаше под петдесет градуса. С голямо усилие успя да затопли помещението и така, сгрявана от огъня, сетивата и възприятията ми постепенно се възстановиха и започнах да осъзнавам какво прави Гунар. След като върза здраво кучетата, домъкна в хижата големи количества замразени риба и месо, които вадеше от кладенец в близост до къщата. Така инуитите преживяваха, с години държаха улова от месо и риба дълбоко под леда. Беше нещо като специален хладилник и го държаха пълен с месо и тюленска мас. Използваха го за хранилище, от което се запасяваха, когато са на път или в случай че изпаднат в беда. Но това не бе всичко. Забелязах, че хижата представлява истински голям склад. Рафтовете бяха отрупани с множество провизии от всякакъв вид — консерви, сухи супи и пюрета, бисквити, ядки и други хранителни стоки, които, без да са отбрани деликатеси, бяха достатъчни, за да ни осигурят прехраната за идните месеци.