Очевидно хижата бе подготвена и ни е очаквала. Беше предназначена за нас двамата и Гунар я познаваше като дланта на ръката си. Само за един ден успя да я устрои и да създаде всички възможни удобства. Кожи, спални чували, кухненски съдове, тоалетни принадлежности, газови котлони. Всичко бе разтоварено, подредено и сложено на точното място. Действаше уверено и без никакво колебание. Знаеше къде да постави кибрита, обувките или фенера. Познаваше всеки пирон, всеки ъгъл и всяка дупка. Беше като пират, който се завръща на острова на съкровището и знае точно на колко стъпки от палмата трябва копае и на колко метра дълбочина се намира сандъкът.
Нямаше съмнение, че е бил тук и преди. Чувствах, че има нещо странно в поведението му, но не задавах въпроси. Бях прекалено отпаднала.
Хижата ми спаси живота. Бях на косъм да умра, но оцелях, защото бях млада. Бях издържала на дългото пътуване, но температурата през последните дни беше изключително ниска и вероятно бях пипнала пневмония.
Прекарах дни наред, загубила представа къде съм или коя съм. В бълнуванията си крещях и молех за помощ. Всяка сянка, звук или движение ми напомняше за Баалат. Сънувах, че Баалат ме напада, преобразена в арктическа чайка, и ми изтръгва очите. Гунар търпеливо ме хранеше, даваше ми антибиотици и парацетамол. Само него си имах.
Изминаха седмици, преди да изляза от това състояние на летаргия. Беше — помня добре — като да си на дъното на кладенец, с невиждащи очи, и да искаш да излезеш, но без успех. Беше като да ти е изтръпнало тялото и да се мъчиш да помръднеш безчувствената си ръка. Липсваха ми сили и всякаква подбуда. Зимата без слънце и студът ме измъчваха и се бяха просмукали у мен толкова надълбоко, че ми бяха отнели желанието за живот. Но младият ми организъм се пребори сам и надви температурата. Най-сетне една нощ, макар и напълно изтощена, дойдох в съзнание.
Изненадващото бе, че Гунар говореше с някого.
Сами ли бяхме, или не?
С голямо усилие отворих бавно очи.
Неудобното легло, на което бях, се намираше в най-отдалечения от вратата ъгъл на хижата и от моята позиция обхващах с поглед цялото помещение. Виждах добре Гунар, седнал с гръб към мен, по риза и с пораснала коса. Пред него седеше полярен изследовател със замръзнала от студа рошава брада. Странното бе, че Гунар пиеше горещ чай, а изследователят беше с празни ръце. За Арктика гостоприемството бе основното и най-важно правило. Изненада ме също така фактът, че гостът беше облечен в кожи и въоръжен с пушка и въпреки горещината в хижата скрежът не се бе стопил на брадата му, нито на шапката му от тюленска кожа. Външният му вид наистина беше любопитен. Имаше белезникавия цвят, напомнящ на дагеротипна снимка.
Без да мърдам и без да се издавам, че съм се събудила, се вслушах в разговора им и приятният им шепот започна да ме унася. За болния това винаги действа успокояващо. Когато обаче започнах да вниквам в приказките им и да разбирам за какво става реч, вече не ми изглеждаше толкова приятно.
— Не можеш да не изпълниш молбата на майка си — упорстваше изследователят с дрезгав глас.
Останах много изненадана от думите му. Значи, макар и да се намирахме на края на света, този човек познаваше майката на Гунар.
— Майка знае какви са ми условията.
Изследователят се прокашля.
— Да, но никак не й харесват. Би предпочела сама да се заеме с тази вълчица и да й помогне да роди.
Нищичко не разбирах. За кучката Леа ли говореха?
— Изолирани сме, не бих могъл да я заведа при нея — отказваше Гунар.
Изследователят възрази:
— Напротив, знаеш, че можеш. Дойде дотук, ще трябва да довършиш работата.
Гунар беше нервен.
— Няма да е лесно да й отнемем чедото. Тя е горда, твърдоглава и смела. По-добре до края да не знае нищо. Надушва, че става нещо.
Искаха да отнемат на Леа кутретата и ми стана мъчно за нея. Но изведнъж застанах нащрек.
— Освен това е много болна — добави Гунар.
Като го каза, усетих топлотата на погледа му и осъзнах, че има предвид мен. Останах неподвижна, затаила дъх. Преструвах се, за да не разбере, че съм будна. Опитах се да си спомня колко дни съм била болна.
— Страда от нощната полярна болест — диагностицира изследователят.
— Да, депресирана е — поправи го Гунар, — но високата температура е от пневмонията.
Изследователят упорстваше.
— Болестта не й позволява да се защити, безобидна е.