Говореха за мен! Аз бях предметът на разговора им. Не можех да проумея думите им и да ги свържа и напасна. Не знаех как да ги изтълкувам, как да наредя парчетата от пъзела. Откъде знаеха, че съм вълчица? Майката на Гунар наблизо ли беше? Искала да ми помогне да родя? Искала да ми отнеме дъщерята?
Гунар си сипа още чай, но не предложи на посетителя.
— Ако я заведа при нея, ще се влоши и може да не доизноси бременността си. Ще умре от мъка.
— Обеща й момиченцето.
— Обещал съм я и ще я има, но не и майката.
Говореха за мен, говореха за дъщеричката ми и без съмнение се готвеха да ми я вземат. Гунар имаше намерението да ми я отнеме, за да я даде на майка си. По каква причина? Защо? Коя е майка му? Къде е тя? Какво означава всичко това? Не е ли някакъв ужасен кошмар?
Да, сигурно е това. Все още бях болна и бълнувах. Ощипах се да се събудя, но продължавах да чувам разговора на Гунар със странния посетител, който внезапно стана и ме посочи.
— Идва на себе си. По-добре да изчезвам.
Гунар не се съгласи:
— Не може да те види.
И разбрах, че тайнственият изследовател е дух, покойник от дълги години; дух, когото Гунар можеше да види и чуе; дух, който му носеше новини от майка му; дух, който беше таен агент на майката на Гунар, която от своя страна не беше далеч от мястото, където се намирахме. Именно това не ми се връзваше. Беше невъзможно. Бяхме извън всякаква цивилизация. Майката на Гунар не би могла по случайност да живее в близост до нашата хижа.
Тогава се сетих за дамата със сини очи, която ме наблюдаваше изпитателно от величествения си портрет. Прабабата на Гунар не беше инуитка, която е пътувала с шейна, облечена в тюленска кожа. Беше благородничка, красива, изискана и високомерна дама. Майката на Гунар сигурно приличаше на собственичката на ковчежето с бижута, собственичката на писалището, гордата господарка на Арна, която не би понесла да живее с малкия си син в една проста ферма за простолюдието. И изведнъж интуицията ми на магьосница проработи и прозрях, че дамата от портрета е майката на Гунар и не е обикновено човешко същество.
Беше безсмъртна Одиш. А единствената безсмъртна Одиш, която можеше да живее в този леден край, беше онази, която кобилите Омар бяха споменали и за която инуитската гадателка ме бе предупредила. Ледената кралица!
Тогава изпищях. Закрещях като обзета от зъл демон, като луда, която изтезаваха, крещях и се мятах в леглото, плачех и си скубех косите, изпаднала в ужасна нервна криза.
Не можех да повярвам на онова, което чувах и което внезапно проумях — дойде ми като силен шамар. Не можех толкова бързо да приема разкритието си за същността на Гунар. Нима Гунар е син на Одиш? Гунар, моят Гунар. Нима е безсмъртен магьосник, който ме използва под диктовка на майка си? Наистина ли иска да ми отнеме момиченцето, избраницата от пророчеството, за да я даде на Ледената кралица като жертвоприношение?
Не можех да приема, че моят път към свободата се оказа път към предателството.
Това означаваше, че съдбата ми е много по-ужасяваща, отколкото онова, което бяха предрекли оракулите.
Бях като паяк, уловен в собствената си мрежа.
Бях попаднала в смъртоносен капан и бях пленничка на любовта си. Той беше единственият тъмничар и ледената пустош наоколо бе оградата на затвора, откъдето никога нямаше да успея да избягам.
Гунар ме прегърна и ме плесна по бузите, за да си възвърна дар словото.
— Селене, Селене, събуди се! Това е кошмар, успокой се. Тук съм с теб, никой не може да те нарани, нищо лошо няма да ти се случи.
Лъжовните му думи ме накараха да излея реки от сълзи в прегръдката му, отпуснах се, горчиво ридаейки. И колкото повече той ме прегръщаше и целуваше, опитвайки се да ме утеши, толкова по-болно и мъчно ми ставаше за мен самата, за него и за нашето момиченце, още неродено обречено да бъде жертва на прокълнатата ни любов, предречена от магьосницата Бриджит на върха Домен.
Караваната спря насред полето. Селене изключи фаровете и около нас настана пълна, безгранична тъмнина. Нощта властваше с пълна сила. После запали лампите на мъничкия апартамент и си даде сметка, че Анаид тихо плаче.
— Хайде, хайде, какво пък ти става сега?
Анаид изхлипа.
— Аз Одиш ли съм?
— Не си Одиш! — убедително изкрещя Селене. — И да не съм те чула да го повтаряш.
Анаид потисна стона си, за да не тревожи Селене. Беше й мъчно за Гунар, за майка й и за самата себе си.