— Но… ако във вените ми тече кръвта на Одиш.
Селене се изправи напрегната и започна да прави гимнастика.
— Всичко ме боли.
— Защо не отговаряш на въпроса ми?
— Ще отговоря, но всичко по реда си. Разказвам ти една сложна и объркана история, в която са замесени много хора, съдбата, случайността и волята. Не искай от мен да я претупам набързо или да я съкратя. Животът не е математика, невинаги две и две прави четири.
Анаид замълча. Селене продължаваше да освобождава от напрежението мускулите си. Толкова часове зад волана я бяха изтощили.
— Да излезем на разходка?
— Много е тъмно.
— Имам нужда.
Такава си беше Селене, неудържима. Ако й се излизаше, дори и при сто градуса под нулата и посред виелица го правеше, както го бе сторила преди петнайсет години на път към Северния полюс. Движеха я нейните пориви и импулси. Щеше да излезе, независимо дали искаше, или не Анаид. А този път не желаеше да остава сама. Чувстваше се уязвима и слаба. Разкритията за произхода й я бяха засегнали повече, отколкото предполагаше, а и много й се бе насъбрало: отблъскването на Рок, неподчинението към майка й, страхът да не е извършила нещо ужасно, липсата на кураж да се изправи лице в лице пред бъдещето и това неясно минало, мъглата от което вече се разсейваше и разкриваше неприятни картини.
— Дай ми ръка — непривично за характера й помоли тя майка си.
Селене я прегърна.
— Има ли ти нещо?
Анаид заподсмърча.
— Не иска да ме чака.
— Кой?
— Рок.
— Да не си влюбена в него?
— Той обаче не е. Каза ми, че мечтае да ме целуне, но не иска да чака.
— Има много момчета по света.
Тогава реши да сподели със Селене, докато вървяха заедно в тъмното. Сякаш говореше на самата себе си, изказвайки на глас собствените си мисли:
— Не знам, объркана съм. Този следобед ми направи подарък. Едно дете ми го даде.
— От него ли? — пребледня Селене.
— Съжалявам, много съжалявам, не ти се подчиних. Приех подаръка от ръката на едно хлапе. Стори ми се безобидно.
Селене пребледня още повече.
— Анаид, никой не знае къде сме. Никой, чуваш ли ме?
Анаид се разтрепери.
— Но ни следят.
Селене я прегърна.
— И ти ли го забеляза?
Изведнъж Анаид сподави вика си. Почувства как някаква ръка я стиска силно за гърлото. Задушаваше се и отворила уста, отчаяно се мъчеше да поеме въздух и да се освободи. Селене бе тази, която с изненадваща решителност извади атамето и замахна в празното пространство до Анаид. После двете с бързи крачки се отправиха към караваната.
— Не се спирай, не поглеждай назад.
Щом влязоха вътре, Селене изрече мощно заклинание за защита и се хвърли към онова, което бе най-ценно и най-съществено — скиптъра. Беше си на мястото, там, където го бяха оставили.
Селене се обърна към Анаид:
— Покажи ми този подарък.
Анаид й показа обеците. Селене ги разпозна.
— Не е възможно!
— Какво?
— Той не може да е тук.
— Кой?
Селене погледна през прозореца на караваната, като изследваше нощта. Не видя нищо.
— Сега ще узнаеш. Слушай ме внимателно…
Глава тринадесета
Бялата мечка
От момента, в който научих, че Гунар е син на Ледената кралица, любовта ми към него охладня, като снега, затрупал хижата.
Преструвах се, че се възстановявам бавно и продължително, и по време на безкрайните будувания, докато Гунар четеше на светлината на газовата лампа и мислеше, че спя, аз го наблюдавах внимателно, гледах го с други очи и разкривах лъжовността на привидното, виждах неестественото му спокойствие и измамната му младежка външност.
Изведнъж проумях много от нещата, на които преди не бях обръщала внимание — богатия му опит, неговата мъдрост, неговия космополитизъм и безкрайното му търпение. За човек, живял сто живота като него и запазил непокътнати красотата и силата си, добродетелите, придобити с годините, му придаваха ореол на тайнствен прелъстител. Макар че всъщност надали нещо можеше да е от интерес или значение за него.
Гунар говореше в първо лице за викингите и го правеше съвсем основателно, тъй като той самият е бил крал, търговец, берсекер и моряк. Гунар е бил крал Олафур, който се е влюбил и прелъстил красивата скандинавка Хелга, чиито кости се обърнаха в гроба в търсене на любимия. Гробът на Олафур беше празен, тъй като кралят не бе умрял, а просто се бе превъплътил в Карл, Франц или пък Ингар. Ингар, моряка и китоловеца, когото Кристиан-Мо помнеше. Ингар не е бил дядо на Гунар, бил е самият Гунар. И Гунар е бил малкият Харалд, за когото се е грижила Арна в исландската ферма, когато първите заселници построили домовете си и взели животните и семействата си. Но това се е случило преди стотици години.