Оттогава Гунар пропътувал света стотици пъти, говорил много езици, прочел хиляди книги, обичал безчет жени.
Какво бях аз при тоя богат опит? Какво можеше да означава още едно любовно приключение, още едно дете, още едно пътуване за някого, който е пребродил всички морета и най-далечните кътчета на света и хората?
Почувствах се зле, много зле.
Накара ме да повярвам в любовта. Накара ме да усетя лудостта, желанието, отдадеността и… всичко е било лъжа. В прегръдката си ме убеди, че сме едно цяло… но е било лъжа.
Гунар просто е искал да бъде зачената избраницата, за да я даде на майка си. Гунар, като духа на изследователя, вероятно няма собствена воля. Беше воин на Ледената кралица. Действаше според заповедите на майка си, никога не се е влюбвал в мен или в сладката Мерицел.
Беше чудовище.
Беше ясно как са се развили събитията. Очевидно бърках причината със следствието. Не Мерицел се е влюбила в Гунар, а Гунар измами нея, а после излъга и мен.
Чувството ми за вина се разсея напълно и започнах да се възприемам като негова жертва. Не можех да разбера двойствената му игра да ни накара да се влюбим и двете в него, едновременно, Мерицел и аз, но едно нещо ми беше ясно — Гунар бе мой враг и искаше да ми отнеме момиченцето. И като навързвах събитията, прозрях още една очевидна истина. Във вените на дъщеря ми, малката вълчица, която според незрящата гледачка Омар е избраницата от пророчеството, течеше кръвта на Одиш. У мен самата течеше такава кръв и щях да родя една малка Одиш. И именно от тази кръв, за която бяха разбрали магьосниците Омар от клана на кобилата, те искаха да ме освободят, дори и ако се наложеше да бъде пожертвано бебчето ми. Така че, като избягах с Гунар, бях спасила момиченцето си и се бях погрижила да се сбъдне пророчеството.
А момиченцето ми? Каква ли щеше да бъде? Въпреки че бях възпитана да отричам жените Одиш, въпреки че ми бе втълпявано да се страхувам от тях и да ги ненавиждам, не можех да прехвърля тези чувства и тази омраза към дъщеричката си. Майчинският ми инстинкт беше дълбоко вкоренен в природата ми, беше изконен, вроден още от най-дълбоката примитивна древност и бе много по-силен от каквито и да било условности и отношения между племена и групи. Каквото и да станеше, аз я обичах.
Времето безмилостно напредваше, а аз не намирах сили да се преборя със страха и тъгата. Тялото ми бе изчерпано, изнемощяло и неспособно на съпротива. Прекарвах в леглото часове наред в дрямка, в зимен сън, в мълчаливо страдание и безброй пъти се питах защо Гунар ме накара да повярвам, че ме обича.
От неговото предателство ме болеше най-много и се чувствах сама и изоставена насред нищото. Никога преди това не бях се чувствала толкова отчаяна. Никога преди не съм била толкова самотна. Никога преди не съм била толкова нещастна.
Гунар лягаше до мен и нежно ме милваше, една част от мен се поддаваше, а друга го отблъскваше с всички сили, без да мога да го заявя. А аз, разкъсвана между двете чувства, пленничка на мъката и отчаянието, имах желание да плача, даже да умра, усещах, че чезна без светлината на слънцето и че имам нужда да повярвам в нещо, за да не угасне пламъкът ми от мъка.
Гунар се притесни. Една нощ го чух да се кара с изследователя. Разбира се, неговата загриженост нямаше нищо или почти нищо общо с любовта. Беше егоистична загриженост. Аз бях нещо като крава за разплод, а той бе обещал телето. Искаше да съм добре хранена, със загладен косъм, за да получи добра цена за стоката.
Разбиваше ми сърцето.
— Дамата става нетърпелива — съобщи изследователят с дрезгав глас.
Незабавно Гунар се изправи от мястото си и прошепна:
— Чакала е хиляди години, може да изчака още няколко месеца.
Изследователят посочи корема ми.
— Може да има усложнения.
Гунар му направи знак да мълчи и отвори вратата на хижата, като го покани да излязат навън.
Осъзнах, че съм сама, че за първи път от много време никой не ме контролира. Раздвижих ръцете си една след друга, а после и краката. След това съвсем внимателно се изправих, замаяна, станах от леглото и коленичих до сака да си взема пръчицата и кинжала. От много дни исках да го направя. Но като пъхнах ръка в двойното дъно на сака, се стъписах. Невъзможно. Обърнах го наопаки, трескаво го изтръсках, но нищо не изпадна. Запълзях на четири крака да търся под дъските, но пак нищо не открих. Отново претърсих всяко ъгълче на сака, но нищо. Тогава се върна Гунар.