— Аз ръководех експедицията! Плащах ви и ви командвах.
— Едно нещо е да плащаш и съвсем различно да командваш. Ти плащаше, но не командваше.
На Шолдър му се измени цветът на лицето от лилаво във виолетово и от виолетово в пурпурно.
— Аз ръководех експедицията!
— Не различаваше север от юг и не правеше разлика между мечка и тюлен. Кучетата и аз те водехме където си искаме и те карахме да вярваш в онова, в което ти искаше да вярваш. Така продължаваше да ни плащаш.
— Открих и завладях позиция осемдесет и един градуса на географска ширина и забих моя флаг!
— Да, разбира се, аз те заведох там.
— Бях или не бях първият жив човек, стъпил на осемдесет и един градуса ширина?
Инуитът доволно се изсмя.
— Моят прадядо е роден на осемдесет и един градуса северна ширина.
Шолдър прекали:
— Прадядо ти не се брои.
— Нима? Нима не го признаваш и не го броиш за жив човек?
Инуитът ми допадаше все повече.
— Под „жив човек“ имах предвид бял и западняк.
— Чудесно, Шолдър, но сега ти си мъртъв бял западняк, пръв пристигнал на осемдесет и един градуса северна ширина, и трябва да чакаш вечно тази девойка да отправи желанията си към нас. Ние й принадлежим.
— Проклет ескимос! Отмъсти ми, като ме прокле, но ще се пръснеш, защото ще те командвам вечно, завинаги.
Предвид раздора в екипа, реших да се намеся и като се възползвам от разногласията между тях, да извлека полза.
— С ваше позволение…
Двамата останаха с отворена уста, меко казано. Никой не смееше да шукне.
— Слушах ви и виждам, че не сте единодушни кой командва, но на мен ми е много ясно, че като носител на пръстена командвам аз.
Затаих дъх и зачаках. Бях блъфирала дръзко и много сериозно. Ако рискът беше прекалено голям, можех да загубя играта. Зависеше от увереността и интуицията ми.
Уцелих. Инуитът ме запита любезно:
— Действително, красива западна жено. Подчинени сме на твоите желания. Нали, Шолдър?
Шолдър измърмори и предпочетох да го освободя. Нямах време да опитомявам духове расисти.
— Знаеш ли какво, Шолдър? — спокойно му рекох аз. — Заповядвам ти да изчезнеш. Щом кажа „три“ да си се омел оттук и да си мълчиш за всичко, което си видял и чул. Нито дума на Ледената кралица или с пръстена ще ти направя заклинание да останеш без тяло на дух.
Шолдър се ужаси:
— Не, моля те, не го прави!
— Наясно си с условията на сделката. Едно, две, три. Дим да те няма.
Останах сама, очи в очи със симпатичния инуит, който изглеждаше очарован от моето решение.
— О, какво удоволствие ми достави, красива западна жено, като елиминира този самодоволен глупак Картофен. По негова вина и за да задоволи нетърпимото си самолюбие и егото си, загинахме всички от експедицията и не успях да видя сина си Арук двайсет и пети, от сагата на Арук, гордите наследници на Туле.
— Много съжалявам, Арук. Трябва да ми помогнеш да избягам оттук.
Арук се натъжи.
— Това е невъзможно. До пролетта си изолирана.
Разочаровах се.
— Нямаш ли сила да ме преместиш на друго място?
Арук поклати глава, като се извиняваше:
— Мога да се свързвам с други духове. Мога да гадая неща от живота ти, които не знаеш, и да говоря с мъртвите.
— А да разговаряш с майка ми?
— Тя е жива и е Омар. Мога да общувам само с Одиш.
Ами аз? Нима не съм една Омар? Тогава разбрах. Бях Одиш, докато носех в утробата си моето момиченце. Нейната кръв ми помагаше чрез магията да виждам и чувам отвъд границите на Омар, които си бяхме наложили, за да сме като простосмъртните.
— Тогава говори с други духове, помоли ги за съвет и помощ. Очаквам отговор скоро. Нямам време, само докато Гунар е на път. Искат моята дъщеря.
Арук сбърчи чело.
— Мога също да съм ти дух покровител, винаги ще съм с теб и ще те предпазвам от всякакви беди и страдания.
Идеята да си имам мой собствен покровител ме очарова.
— Така да е, любезни ми Арук, искам да ме защитаваш.
— За целта трябва винаги да носиш пръстена и да потъркваш скъпоценния му камък всеки път, щом смяташ, че си в опасност.
Това беше все пак утешение. Беше наистина утешително да разполагаш с нещо или с някого, който би ми се притекъл на помощ, ако се намирах в голяма беда.