— Ами изчезни и проучи шансовете ми за бягство.
Като останах сама отново, момиченцето ми се разшава неспокойно. Реших, че от този момент нататък ще я наричам по име — Диана, и ще си говоря с нея, за да облекчавам самотата и страховете си.
Онази нощ чух вярната Леа да лае многократно. Беше лай, който ме предупреждаваше, че къщата е под наблюдение, и съветваше да стоя на разстояние. Разбрах го, сякаш бе произнесено на чист испански. Излязох от хижата и й хвърлих едно тлъсто парче риба. Тя измъкна затрупаната си със сняг муцунка и ми облиза ръката за благодарност. Тъй като я разбирах, се осмелих да я попитам за причината на безпокойството й. И каква беше моята изненада, когато от гърлото ми ясно и отчетливо излезе лай.
— Каква опасност долавяш?
Леа се изправи, наостри уши и ме погледна изненадана.
— Бялата мечка обикаля около хижата — излая тя.
Въпреки че Арук ми бе обещал да ме пази, се боях. И Леа, вярната Леа, беше смело куче, но срещу една изгладняла полярна мечка нищо не можеше да направи. Спах с пръчицата под възглавницата и се пробуждах на интервали. Интервалите бяха все по-начесто и по-начесто. Накрая се отказах да спя пред настоятелния и все по-обезпокоителен лай на Леа.
— Не се приближавай, не се приближавай повече или ще те нападна — лаеше като луда.
Станах за миг с пръчицата. Напипах запалката и запалих газовата лампа. Облякох се и се приготвих да изляза, за да защитя Леа. Тогава си спомних пистолета, който Гунар ми беше оставил. Взех го с другата ръка и си сложих ръкавиците, но открих, че е невъзможно да се стреля с ръкавици с един пръст.
Лаят на Леа ставаше все по-силен. Вече не заплашваше. Молеше за помощ. Кого?
Отворих рязко вратата. Парализирах се от острия, безмилостен студ и от ужасяващата гледка. Огромна полярна мечка, женска, с голям корем и остри зъби, се изправяше в целия си ръст на задни крака, за да атакува добричката Леа. Беше глупаво да крещя, за да я спра. Абсурдно бе да й се нахвърля. Невъзможно да стрелям с ръкавици. Така че я парализирах с пръчицата. Обикновена магия, която замрази нейните движения. Кръвта ми циркулираше болезнено в тялото. Веднага взех решение. Извадих кинжала и трудно разрязах каиша, който държеше вързана Леа. След това я поканих да влезе с мен в хижата.
Леа влезе като послушно кученце и предано облиза ръката ми. Знаеше, че й бях спасила живота. Знаеше, че й предлагах защита. Благодарността и доказателствата й за любов нямаха край и се наложи да й заповядам да седне със силен лай. После затворих тънката нестабилна врата и я подпрях с раклата. Мечката беше толкова голяма, че с най-обикновен удар с лапа можеше да я запрати във въздуха, ако си го поставеше за цел, но вътре в стаята можех да използвам пистолета и да се прицеля отблизо.
Свалих си ръкавиците със зъби и взех оръжието. Ръцете ми бяха толкова вкочанясали, че пръстите не ми се подчиняваха, а магията нямаше да трае още дълго време. И докато опитвах да раздвижа пръстите си и ми бликаха сълзи от болка, усетих как цялата хижа се клати, сякаш беше в епицентъра на земетресение. Стените се олюляваха и изглеждаше, че ще се разцепят на две. Хижата беше толкова неустойчива, като картонена кутия, и се клатеше под постоянния тласък на тялото на мечката. Ужасена се свих и Леа, смела въпреки всичко, безстрашно излая и предупреди огромния звяр, че това не е негова територия.
Мечката не й обърна внимание и продължи със страшна сила да блъска по вратата. Ами ако успее? Пресметнах възможността да срути хижата или да отвори голяма дупка. Съдейки по скърцането на дървото, конструкцията нямаше да издържи още дълго. Ако успее, ще остана под открито небе и ще умра. Предпочитах да отворя вратата и да се отбранявам от нея отвътре.
Но преди да го сторя, се сетих за предупреждението на Арук. Без да си поема дъх, потърках пръстена и отворих вратата. Изненадах мечката, която учудена от действията ми, остана неподвижна. В същото време Арук се преобрази пред очите ми. Възползвах се от предимството си и с цялото хладнокръвие, на което бях способна, вдигнах бавно пистолета и се прицелих между очите на огромното и страшно животно. Не можах да стрелям обаче.
Арук и очите на мечката ми попречиха. И Леа застана по средата.
— Не, не го прави! — извика Арук.
— Назад, назад, не я пипай! — излая Леа на мечката, като свирепо й се зъбеше, готова да се остави да я разкъса, пред това да й позволи дори да ме докосне с лапа.