Когато изчезна от хоризонта, отправих молба към Арук:
— Не се показвай, докато Гунар е тук.
— Няма — увери ме Арук.
— Сигурно ли е, че изследователят Шолдър няма да проговори за мен пред Гунар и майка му? — попитах неспокойна.
— Знае, че имаш власт над него и можеш да унищожиш вида му.
Въздъхнах по-спокойна. Всичко беше под контрол. Но дълбоко грешах.
Гунар се върна по-рано от очакваното; бях изготвила план за три месеца, но поради наивността си въобще не бях обмислила възможността той да предвиди моя ход.
Когато се събудих, ме болеше главата и не помнех нищо. Кога съм заспала? Отворих очи и там, до мен, седеше Гунар с чаша топла отвара в ръка и със стоманени, наситеносини очи, които пронизваха съзнанието ми и ровеха в най-съкровените ми мисли. Бяха абсолютно същите, като очите на дамата от портрета, когато ме гледаха изпитателно. Не успя да проникне в дълбините на моето съзнание, защото бях направила заклинание за защита и се бях опазила, но не беше необходимо. Без да задавам никакъв въпрос, знаех, че е наясно с плана ми.
— Пийни си — каза ми той.
— Не, благодаря.
— Пийни си, ще облекчи болката ти. Нямах друг избор, освен да неутрализирам волята ти от разстояние.
Бях потресена. Гунар ми съобщаваше, че е направил магия, че е изрекъл заклинание да ме блокира. Не съумях да реагирам. Трябваше да контролирам импулсивния си характер, а не да свалям картите си прекалено бързо. До каква степен Гунар знаеше за намеренията ми?
— Много си наивна, ако си си мислила, че Шолдър би скрил истината от мен — добави той, за да бъде по-ясен и откровен.
Значи е бил Шолдър.
Замълчах и стиснах зъби. Макар и уплашена, бях неспособна да заплача, защото ме бе обзел силен гняв. А гневът ме пробуди от летаргията и ми даде сили да се изправя срещу него.
Не му отговорих, не го погледнах в очите. Седнах в леглото, опипах с ръка под възглавницата и усетих празното пространство там, където преди оставях пръчицата и кинжала си.
— Не търси нито пръчицата, нито кинжала — посъветва ме Гунар, без тонът му да издава изнервеност.
— Скрил си ги отново?
— Унищожих ги. Така е най-добре за всички. Така ще избегнем недоразуменията и няма да те следя през цялото време.
Категоричността на гласа му ми подейства като шамар.
— Тогава съм ти пленничка — изстрелях аз.
— Не, не си.
Цинизмът му ме обиди още повече.
— Мога ли да влизам и излизам, когато си искам? Нима мога да отида при майка си?
— Не можеш, защото си в Арктика на петдесет градуса под нулата, а не защото аз ще ти попреча.
Гунар се изправи спокойно и открехна с няколко сантиметра вратата.
— Хайде, излез, можеш да си вървиш, ако наистина това е, което искаш.
Отхвърлих предложението и Гунар затвори вратата и посочи бравата.
— Винаги ще е отворена. Не искам да те задържам против волята ти.
Не знаех какво да мисля. Отнасяше се с мен като другар или баща и това негово объркващо поведение беше по-страшно, отколкото ако бе оковал с вериги краката ми.
— А какво ще стане, когато се роди дъщеря ми?
— Нашата дъщеря.
Вкамених се. Очевидно поправката не беше случайна. Нима предявяваше родителските си права?
— Добре, нашата дъщеря.
Гунар не скри намеренията си ни най-малко.
— Ще я покажем на майка ми.
Почувствах как ме полазват тръпки.
— Защо?
— Иска да я види.
— Защо?
Гунар въздъхна, но отговори на въпроса ми:
— Вече знаеш, Селене, пророкува ти го сляпата гадателка. Има много неща, които със сигурност сочат, че дъщеря ни ще бъде избраницата с огнена коса, за която се говори в пророчеството.
Не можах да се съдържа:
— И какво ще стори с нея?
— Няма да й причини болка.
Как можеше да заяви, че няма да й причини болка?
Одиш винаги са преследвали новородените Омар, за да пият кръвта им. Как щях да позволя една Одиш да докопа с лапи момиченцето ми?
— Колко дъщери Омар избраници от пророчество си завел на майка си? Откъде знаеш какво ще направи с нея?
Ами ако я убие?
Гунар категорично отрече:
— Имай предвид, че момиченцето е плът от плътта й.