За миг, само за миг от тази безумна реч се развълнувах. Спомних си, че Гунар настояваше да не отивам с него. Но веднага отхвърлих възможността постъпката му да е била искрена. Беше само уловка, номер, за да му повярвам сляпо и да се оставя да ме доведе тук, в тази студена пещера, пред суровия и безчувствен поглед на могъщата Бяла дама.
— Гунар мисли, че сме мъртви?
Дамата въздъхна.
— Горкият Гунар. Горкият ми син. Когато се излекува от раните си, имаше само една мисъл — да убие мечката и да отмъсти за смъртта ви.
— Защо не го извади от заблуждението му? Ти знаеше истината.
— Предпочитам да е объркан. Неговата страст към теб ми дойде прекалено.
Учуди ме студенината и пресметливостта й. Все пак Ледената кралица се усмихваше нежно на Диана, а тя й отвръщаше, като протягаше ръчички към нея.
Отказах да позволя тази прегръдка.
— Не я докосвай!
Това я обиди и тя отвърна остро:
— Не ми отказвай! Тя ми е внучка, Селене! Имам право на нея. Без мен тя не би била жива.
Но аз бях гневна и възмутена.
— Стой надалече!
— Не ми ли вярваш?
Великата вещица се опитваше да ме убеди в добротата си, но промени намерението си и сбърчи чело.
— Добре. Ще изчезна. Да видим колко време ще успееш да опазиш детето си живо.
За части от секундата, достатъчни само за едно примигване, жената изчезна, а с нея си отидоха светлината и топлината.
След кратко мълчание и пълна тишина усетих присъствието на животно, което ме заплашваше. По леда се чуваха тихи стъпки. Долових нечие дишане, което все повече приближаваше. Диана нервно ме риташе по гърба. Взираща се в мрака около себе си, размахах улуто във въздуха, обръщайки се рязко ту на едната, ту на другата страна, за да отбия опасността, която ме стягаше във все по-тесен и по-задушаващ обръч. Бях жертва на преследването на хищник, който затягаше примката си около мен. Сигурна бях в това. Чувствах присъствието му и усещах как се готови за скок. Внезапно последва някакво светкавично движение и две червеникави очички проблеснаха в тъмнината и се впериха в моите, като за кратко плениха волята ми.
Вдигнах улуто, готова да пронижа нападателя си, наивно вярвайки, че както преди ще превърна своя противник в блок от лед. За моя изненада, звярът, оказа се арктически вълк, зави от болка от раната, след което разярен взе да кръжи наоколо. Не нападаше мен, а търсеше гърба ми, където бях сложила Диана.
Баалат беше коварна. Принуждаваше ме да се боря срещу собствената си раса, тази на вълците, караше ме да изпитвам омраза срещу моя тотем, да наруша табуто, което спазвах от малка. Вълците бяха мои приятели и сега Баалат, чудовищната Баалат се бе превъплътила в един от тях.
Диана се разплака и ме накара да застана нащрек. Скочих, но отчаяна усетих, че съм била изпреварена, че секунди преди това звярът се бе хвърлил върху дъщеря ми и я бе сграбчил. Държеше я в зъбите си и ако направех рязко движение, можеше да й откъсне парче месо… Почувствах се абсолютно безсилна… Отместих ръка назад, нападнах слепешката, улучих целта и този път забих улуто в муцуната на животното. Болката трябва да е била ужасна, също колкото грозния му вой, гърчовете на тялото му и яростта му, понеже то пусна плячката си, което всъщност беше моята цел, и се обърна срещу мен.
В момента, когато отвори уста, готвейки се да отхапе ръката, с която държах улуто, и да я налапа лакомо, стана чудо. Огромният арктически вълк бе превърнат в неподвижен блок от лед. И този път осъзнах, че Ледената кралица, а не ножът, спаси моя и живота на Диана. Тя бе авторът на магията, която ме бранеше.
Строполих се на земята, плувнала в пот и трепереща от усилието, и отчаяно започнах да разсъбличам детето, търсейки раната, която смятах, че звярът му бе причинил, но за щастие нищо не открих. С огромно облекчение установих, че зъбите му се бяха забили в тюленовата кожа, в която Диана бе увита, и дори не бяха докоснали розовата й плът.
Отново се разля светлина и Дамата пак се появи, но този път присъствието й ми се стори мирно и успокояващо, а не каквото бе само преди няколко минути.