Отново ме погледна с възхищение. Вече бяхме излезли от салона. Лекият бриз ме освежи. Моят викинг ме сложи на тревата под клоните на един кестен в двора на университета. Придържаше леко главата ми, с умело напипване преглеждаше мястото от удара и без да искам, изкрещях.
— Ау!
— Няма разкъсване, но ти нанесе много силен удар.
Тогава научих какво ми се беше случило.
— Кой?
— Призракът. Удари те с веригата… Не усети ли?
Едва тогава свързах внезапната болка с нападението и с отпадналостта, но почувствах разочарование. Беше далеч по-романтично да си мисля, че бях прималяла от любов, след като го бях видяла, така си го обяснявам понякога. Истината е, че се влюбих от първия миг, в който го видях, и това не ми се беше случвало никога преди.
— А сега разкажи ми за твоята финикийска богиня.
Уплаших се. Как можех да сравня неговия героичен Один с презираната дама от Билбос?
— Финикийците не са произнасяли името й, защото са се страхували да не я призоват.
Той самият ме измъкна от неудобното положение:
— Красотата й е заслепявала всеки, който я погледнел. Бъркаше я с богинята Танит, подобна на Венера. Възползвах се от грешката му, за да не го уплаша.
— Била опасна за мъжете, по-добре било да не я поглеждат.
— А тези окървавени ръце?
Набързо си измислих извинение. Срамувах се от жестокостта на богинята.
— Това е фаталността.
Моят викинг ме наблюдава дълго.
— Да, така е. Фаталността и бедите винаги са редом до красотата. Трябва добре да го знаеш.
Дали ме наричаше красива? Не успях да го разбера. Погледът му ме замайваше, както и думите му. Отново се почувствах прималяла.
— Името ти е? — попитах го, като доближих лицето си до неговото.
— Гунар.
— Какво означава?
— Воин.
— Откъде идваш, Гунар? Откъде дойде, за да ме отвлечеш посред нощ?
— От много далече, от ледената земя Исландия.
Исландец. Гунар, моят викинг, беше дете на леда и мъглата. Потреперих. Имах чувството, че бълнувам.
— Аз съм Селене — прошепнах. — Името ми е гръцко и означава Луна. Фамилията ми произхожда от Пелопонес.
Гунар не откъсваше очи от мен. Погледът му ме галеше като милувка.
— Луната, променлива и своенравна. Излизаш нощем, за да омагьосаш боговете?
Погледнахме се продължително и аз го целунах. За мен беше толкова естествено, сякаш се бях родила в прегръдката му. Смятам, че тази нощ след припадъка се събудих и се родих отново в обятията му. Оттогава вече не бях същата.
Целувахме се толкова много, че останах без дъх и загубих представа за времето. Докато Гунар не ме възпря:
— Това е лудост.
Несъмнено беше прав. Никога не ми се беше случвало подобно нещо. Беше толкова сладко безумие, че не исках да си губя времето в мисли, понеже се страхувах, че от прекаленото мислене магията може да се разпадне. И точно това се случи.
Гунар стана, погали ме по косата, погледна ме в очите с нежност и ми прошепна ужасни думи:
— Забрави случилото се, Селене. Невъзможно е.
— Защо?
— Не е редно.
Не беше редно да се целуваме? Не беше редно да се влюбя лудо? Не беше редно да се чувствам на върха? Какво не беше редно?
Веднага си дадох сметка.
Щом влязохме повторно в салона, Мерицел, маскирана като дива виолетка, изтича към нас, размахвайки някакъв флакон в ръката си.
— Селене, Селене, къде беше?
Кимнах неопределено с глава.
— Излязох да подишам малко въздух.
Подаде ми флакона.
— Вземи и помириши това.
Оставих се на грижите на моята приятелка и склоних да вдишам няколко пъти лавандуловия спирт, който ми предлагаше с усмивка.
После светът потъна под краката ми. Мерицел хвана под ръка Гунар и го доведе при мен.
— Ами мисля, че вече се познавате. Беше като пръста на провидението това, че с Гунар пристигнахме точно когато този тип те отвличаше.
Гунар се наведе и ме целуна по бузите — естествено и невинно. Първо по едната буза, после по другата. Вкамених се. Останах без дъх, смразена и неподвижна.
Онемях.
Гунар също нищо не казваше.
За сметка на нас двамата Мерицел не спираше да бърбори:
— Все още не си оздравяла напълно. Беше неблагоразумно от твоя страна да дойдеш тази вечер. По-добре върви да си почиваш.