На колене, ядосана и опипваща пода с ръце, безполезно търсеше диска на Лорена Макенит, който трябваше да пусне веднага, когато плътният тембър на познат глас я парализира:
— Клодия ми каза, че имаш нужда от помощ.
Анаид вдигна бавно глава нагоре и… почувства как премалява. На сантиметри от лицето й черните очи на Рок я наблюдаваха от тъмнината. Можеше да усети дъха му, чуваше дишането му.
— Какво е станало?
За късмет, беше много тъмно и Рок не забеляза смущението й.
Готвеше се да измисли някакво сносно оправдание, но не се наложи. Рок се наведе и започна да й помага.
— Страшна бъркотия.
— Стана случайно — промълви Анаид, засрамена от слабото си въображение и от неспособността си да обясни абсурдната „случайност“ причинила зрелищното падане на стотици перфектно подредени дискове.
— Щастлива случайност — бавно произнесе Рок.
— Щастлива? — повтори глупаво Анаид, която се чувстваше глупачка на квадрат — от това, че първоначално не разбра намека, а и че не се смяташе за достатъчно интересна, за да бъде възприемана като причината за тази „щастлива случайност“.
— Търсех претекст, за да остана насаме с теб, и… ето че неочаквано… то стана.
Анаид помисли, че той говори на някой друг. Не беше възможно Рок да изготвя стратегии, за да остане насаме с нея. Защо? За какво?
— И защо? — попита тя, без да си даде сметка, че сам по себе си наивен, въпросът й криеше известна доза обидна нетактичност.
Изненадата й бе толкова искрена, толкова лишена от каквото й да било кокетство, че на Рок му подейства като студен душ.
Анаид веднага разбра, че е сгафила.
— Исках да ти кажа, че съм ти много благодарен за уроците по математика — отсече Рок, а гласът му звучеше странно учтив и официален, с известна студенина, сякаш идваше от телефонен апарат.
После се отдръпна от нея и ръцете им вече не се допираха.
Анаид искаше да възстанови загубената интимност. Вълшебството, което се провали от един грешен отговор, заради проклетата липса на самоувереност, която й пречеше да реагира спонтанно.
— Беше ми приятно да ти давам уроци, прекарвах си супер. Обичам… да давам уроци по… математика.
Идеше й да се скрие вдън земя. Рок й харесваше. Защо не му го признае, вместо да увърта? Едно, две… Но Рок се надигна от пода и си изтупа панталоните. Сега беше невъзможно да му каже каквото и да било. Анаид също се изправи. Двамата застанаха един срещу друг като статуи — студени, сковани, в неловко мълчание.
— Както и да е, благодаря. Кога заминаваш?
— Не знам.
— Къде отиваш?
— Ами… все още не е решено.
Анаид се отчая. Не можеше да му даде адрес, дата, никакви данни. Дори не знаеше дали ще го види отново.
— А с училището какво смяташ да правиш? Как ще завършиш годината?
— Може би задочно — импровизира тя.
— По интернет ли? — поинтересува се той.
Анаид реши, че нищо не рискува и че това е приемлива възможност.
— Да.
Рок извади листче от джоба си.
— Когато влизаш в електронната поща за упражненията… пиши ми и аз ще ти отговоря.
Написа си имейла и й го подаде.
Анаид го взе и си го прибра в джоба. Сви рамене смутена.
— Мога да ти дам адреса си — промълви Анаид, в опит да си спомни дали беше „Анаииид14“ или „14Анаииид“. Толкова рядко го ползваше…
— Не е необходимо. Когато ми пишеш.
— Ами аз нямам какво да ти дам.
— Мисля, че имаш.
Анаид не проумяваше.
— Нямам мобилен, нали знаеш.
Рок направи крачка към нея и този път тя не се помръдна. Краката й омекнаха, а очите на Рок не се откъсваха от нейните и не й позволяваха да шавне.
— Ще ме целунеш ли за сбогом?
За частица от секундата тя се поколеба какво да каже или направи. Стори й се цяла вечност.
Но точно в този момент, за добро или за лошо, бръмченето в главата й я накара да отреагира с изненадваща бързина. Отскочи от Рок и се втурна към вратата, като махаше с ръка в знак на извинение.
— Довиждане, чао, трябва да тръгвам, ще ти пиша.
Получаваше спешен телепатичен призив от страна на Селене. Нещо ставаше.
Пристигна вкъщи разтревожена и плувнала в пот. Сериозното изражение на жените, които я очакваха, показваше, че работата е спешна и не търпи отлагане. Карен, Елена и Валерия я напъхаха в колата, връчиха й пръчицата, атамето и пентаграмата и удвоиха силата на защитата около нея. Селене незабавно потегли.