— Ясно — промълвих аз, впечатлена от гласуваното ми доверие и от отговорната задача, която ми възлагаше.
— Обмисли добре каква официална версия ще предложим. Не бива да допускаме паниката да обземе общността.
Изплаших се. Една нощ на кърваво насилие не вещаеше нищо добро. Не можеше да остане безнаказана.
— Но какво става?
Деметер въздъхна:
— Изпълняват се предсказанията. Одиш излизат на бял свят и се подготвят за война.
— Каква война?
— Войната, която е предсказала Ом в пророчеството си. Войната на вещиците, която ще започне с идването на избраницата.
Настръхнах. Никога не бях обръщала ни най-малко внимание на пророчествата. Вярно е, че се говореше за идването на избраницата, но това винаги ми се бе струвало мит, неясен и далечен.
— Коя е новата матриарша на Западна Европа? — попитах без особен интерес.
— Аз — отговори Деметер, без да се прокрадне и капчица задоволство.
Не й честитих, не исках новото звание на майка ми да ме впечатли ни най-малко. С течение на годините тя все повече се отдалечаваше от мен и ако, от една страна, бях благодарна за това, то, от друга, ми беше болно.
Деметер ми даде пари и ми отправи последно предупреждение.
— Помисли върху убедително алиби. Не забравяй, че ще разговаряш с обикновени простосмъртни.
Не ме целуна. Не ми помаха с ръка през прозореца. Просто изчезна.
Такава си беше Деметер и това беше животът ми с нея. Сменяхме града, къщата, приятелите, училището, без да пускаме корени някъде. Винаги в бягство, винаги нащрек от дебнещите ни предполагаеми опасности. Деметер се появяваше и изчезваше и аз свикнах да живея до майка-призрак, която никога не показваше любовта си нито с целувки, нито с ласки. Не й оставаше време.
В автобуса седнах на мястото си и загледах разсеяно през прозореца. Пътувах часове наред на север, към планината, към върховете и езерата, покрити с лед и сняг. С напредването на нощта студът ставаше все по-осезаем, вмъкваше се през пролуките на недобре затворения прозорец. Старият автобус издъхваше на баирите и опасно поднасяше по банкетите, осеяни с пластове лед.
Беше облачна нощ. След като смених автобуса в Хака и хапнах само един нещастен сандвич и кафе с мляко, пристигнах на място, наречено Урт — отдалечен край, където времето се отчиташе с ударите на камбаните на църквата и където телефонът все още не беше познат.
Тогава ми се стори като края на света. То така си и беше. Нямаше ски писти, нямаше туризъм, на никого не му хрумваше да посети това селце с каменни къщи и покриви от плочи, в което малцина старци все още отглеждаха кравите и овцете си, а младите, още по-малобройни, обикаляха възседнали тракторите си като самотни каубои.
Библиотекарка на това място? — запитах се учудена. Макар че от комините на обитаваните къщи излизаше приветлив дим от горящи дърва, миришеше на дъб и мащерка и подканваше да сгрееш ръцете си около огнището. Колко огнища горяха в Урт? Докато слизах от автобуса и вземах твърде лекия си багаж, се заех с любопитната задача да преброя жителите по стария изпитан начин, както открай време се е правило, а именно по огнищата. Семейството е това — огън с пращящи цепеници и ръце, протегнати към него да се стоплят. Семейно огнище. Закачена над огъня тенджера и дълги часове, понякога цяла зима, прекарани заедно, в разказване на истории, легенди, приказки и песни. Изпитах носталгия към това, което никога не бях имала: огнище, семейство, дом.
Въпреки първото впечатление и външно видимото Урт ме изненада. Имаше деца, имаше живот и бъдещето пулсираше във всеки един от хилядолетните камъни, съхранили тайните на нашествията през вековете, на завоеватели, проникнали в Иберийския полуостров през пиренейските върхове.
Заедно с други Омар, дошли за погребението също като мен, отседнахме в стара вила, която е била резиденция на виконта на околията по време на летния лов. На тежката дървена врата беше изобразен гербът му, с прославеното име на знатната му фамилия. Къщата беше хубава, здрава, с високи тавани и много стаи. В огромната, направена с прекрасни плочки кухня се събрахме около масата: доктор Бауман, дъщеря й Карен, студентка по медицина, и други роднини и приятелки на Елена, които прииждаха цяла нощ. Всички бяхме сломени от загубата на момиченцето.
Там разбрах обстоятелствата около убийството на Диана. Беше дъщеря на Елена, която все още не познавах, и на ковача на селото, здрав млад мъж, широкоплещест и с черни като въглен очи, известен с шегите и любвеобилността си.