Това откритие беше толкова ужасно, колкото и невероятно.
Бях първопричина за връхлитащото ни бедствие. Аз бях предизвикала всичко това и за мое нещастие бях свидетел на присъствието й. В този момент единствените създания, които знаехме тайната за завръщането на Баалат, бяхме малкият Рок и аз.
Вещицата Одиш — Баалат, боготворена от финикийците, която според хрониките била обезглавена, изгорена и унищожена в Катарго наред с възстановяването на града по заповед на Сципион, беше събрала сили да се завърне.
Не можех да залича от съзнанието си заредената със заплаха фраза: „Ще се върна, за да зачена избраницата.“
Възможно ли бе тъй чаканата от Омар избраница от пророчеството да е дъщеря на Баалат? Възможно ли бе Баалат да зачене и да роди дъщеря?
От ужас настръхнах. Никой не знаеше за намеренията на Баалат и аз трябваше подробно да информирам Деметер за това. Дали нарочно не ме бе изпратила по тази причина, а също и за да накаже несъобразителността ми, като ме направи свидетел на това ужасно събитие? Истината бе, че все още не подозирах за тежкото наказание, което щеше да ми наложи за безотговорните ми действия… При това майка ми дори не знаеше, че съм омагьосала Гунар, нито че съм му дала любовен еликсир.
И тогава разбрах. Действията ми бяха под знака на богинята. Любовта ми към Гунар беше прокълната.
От яд се разплаках. Уплаших се. Инстинктът ми подсказваше, че предизвиканите от мен нещастия едва сега започват, това бе само началото.
Защо? Защо не можех да бъда обикновена влюбена студентка?
Това, че съм магьосница, ми тежеше като воденичен камък. Моят дълг към племето и клана ми изглеждаше като доживотна присъда. Защото знам, че бях различна от другите. Бях капризна и непринудена, магията, която ми даваше силата на магьосничеството, беше лош съветник за егоизма ми. Не бях родена за мъченица, нито исках да се жертвам. Ако това се изискваше, за да съм магьосница, предпочитах да съм простосмъртна, без свръхестествени умения.
Лично се заех да пронижа сърцето на змията, да накълцам тялото й, да изрека заклинание за пречистване и да я изгоря. Когато от змията остана само пепел, с майчинско чувство, любвеобилност и благодарност Елена ми заповяда да изям огромна купа телешко варено. Беше най-горчивото ястие, което съм опитвала някога. Гозбата, която ми поднасяше майката, чиято дъщеря бе загинала по моя вина. Обещах си, че ако имам дъщеря, ще я кръстя с името на дъщеричката на добрата Елена, в нейна памет.
А по-късно, без да казвам на никого, сама приготвих отварата за забрава и я дадох на малкия Рок, за да облекча съзнанието му. Каквито и да бяха кошмарите му, те изчезнаха.
След тъжното погребение се прибрах в Барселона с бележник, изпълнен със записки, и със сърце, свито от чувството за вина. Не исках да виждам Деметер. Само исках да забравя всичко и да се сгуша в обятията на Гунар.
Мразех това, че съм Омар. Бяха ми противни болката, самопожертвата и страданието на Омар. Исках само да съм жена от плът и кръв, да имам любов, работа, къща и деца, без страх да ги изгубя.
Селене спря на една бензиностанция да зареди и двете се възползваха да отидат до тоалетната и да пийнат по кафе. Впечатлена, Анаид осмисляше цялата информация, дадена от майка й току-що. Беше нетърпелива да я засипе с въпроси.
— Елена е имала дъщеря?
— Току-що ти го разказах.
— Но тя твърди, че не може да има момиче, че може да зачева само момчета.
— Не си спомня нищо. Нейната сестра й даде отвара за заличаване на паметта. Това е единственият начин една майка Омар да преодолее болката от загубата на рожбата си.
— Трябва де е ужасно.
— Да, това е най-лошото, което може да се случи на магьосница Омар.
Анаид не успяваше да пропъди мисълта за Рок, за черните му пламенни очи.
— И Рок е наблюдавал как убиват сестричката му?
— Така предполагам, но също го е забравил.
— Как изглеждаше?
— Диана ли?
— Не, Рок?