— Беше прекрасен, като плюшена топчица, с къдрава и много черна косичка, тъмни и интелигентни очи. От всички деца на Елена винаги съм го смятала за най-хубавото. Прилича на баща си.
Анаид внезапно се изчерви и Селене забеляза.
— Нещо нередно ли казах?
В неловко положение Анаид се престори, че капучиното й пари.
— Не, продължавай, просто много е горещо.
Но Селене не се подвеждаше лесно.
— Струва ми се, че криеш нещо.
— Аз ли?
— Има ли нещо между теб и Рок?
— Нищо — убедително отрече Анаид, твърдо решена да не споделя любовните си терзания с майка си.
Селене се оттегли от бойното поле.
— Добре, добре, нищо не съм казала.
— Тогава — продължи Анаид — си отишла да живееш в Урт, защото си обещала на Карен. Така ли е?
— Всъщност, да. Идеята беше на Карен, но след известно време и аз я харесах. Сама купих къщата и… ами сега си е наша цялата; вече не плащаме ипотека.
— Радвам се.
— За кое.
— Че Карен ти е дала тази идея. Това е моят дом, имам място, където да се върна, и ми се струва, че не бих могла да живея без въздуха на долините и без да виждам планината всяка сутрин.
Изведнъж Анаид се почувства благодарна на Селене, като едновременно изпита и съчувствие към нея за детството й, преминало във вечни пътувания и без корен.
— Аз си имам къща, село и семейство.
Селене се развълнува:
— Точно това исках да ти дам.
— Макар че, когато баба умря, всичко се промени.
Селене се натъжи.
— Вярно е. Мястото, което заемаше, остана празно. На мен също много ми липсва.
— А леля Криселда? — Анаид разбърка капучиното си. — Деметер като млада също ли е била толкова сериозна и строга?
Селене се усмихна.
— Повече, отколкото можеш да си представиш.
Анаид наистина беше заинтригувана.
— Кога се пресели в Урт? Къде и как съм се родила? Гунар ли е баща ми?
Селене укроти нетърпението й:
— По-полека. Преди да се родиш, се случиха много, ама много неща. Остави ме да платя и ще ти разкажа.
Глава четвърта
Съдба и дълг
Щом се прибрах от Урт, първото, което направих, бе да отида да се видя с Гунар. Заварих го усърдно да дялка нещо от дърво. С изключителна нежност силните му ръце ваеха фигурата на конче, което постепенно се оформяше. Съсредоточен в работата си и без да се разсейва, говореше, но не обръщаше глава към мен и се опитваше да поддържа разстоянието между телата ни с брезовата маса помежду ни. В гласа му се долавяше огромна тъга, докато ми разказваше какво се е случило в мое отсъствие.
— Мерицел дойде с един куфар и ми каза, че е готова да дойде с мен в Исландия. Щяла да зареже следването, не я интересувало дали е труден езикът, че не би й липсвала светлината, не би изпитвала носталгия към слънцето и лятото.
Бях останала без дъх. Докато в Урт изследвах злините на Баалат, които аз самата бях предизвикала, Мерицел е дошла в къщата на Гунар готова да го придружи накрай света.
— А ти какво й отвърна?
Гунар с усърдие шлифоваше кончето. На два пъти понечи да каже нещо, но замълча. Не се държах импулсивно, потиснах любопитството си, оставих го да намери подходящите думи и макар че бях в правото си да говоря, си наложих мълчание. Най-накрая Гунар проговори:
— Казах й, че не я обичам.
Въздъхнах успокоена. За миг си бях представила, че от съжаление и повлиян от нейното отчаяние Гунар се е събрал отново с Мерицел. Въпреки това той не беше толкова спокоен, колкото аз. Вдигна очи от изделието си и ме укори:
— Тя знае, че има и друга.
Исках да се приближа, да прескоча масата, ако трябва, за да го утеша в тъгата му, но той ме спря с ръка.
— Не ми харесва това, Селене.
— Кое?
Бях уплашена.
— Нашата връзка… Не знам какво направи с мен. Какво ми направи?
— Аз ли?
— Омагьоса ли ме?
В гласа му долових нотка на упрек, сякаш ме обвиняваше, и се почувствах, както сигурно са се чувствали моите предшественички — магьосниците, пред съда на Инквизицията.
— Защо го казваш?
— Всичко ми беше ясно: плановете ми, бъдещето ми и задълженията ми. Обичах Мерицел и изведнъж… се появи ти.
Гунар беше напрегнат, а дистанцията само увеличаваше подозренията му. Усетих как Гунар потрепери от контакта с кожата ми, също както и аз. Не можехме да го избегнем. И отново отчаяно се целунахме. Толкова ми липсваше… С всяка прегръдка кръвта все по-силно бушуваше.