— Искаш да се хвърля в пламъците, за да се пречистя ли? — попитах иронично.
— Не си го и помисляй!
— Тогава? Защо ми разказа тази история?
Гунар се поколеба:
— Животът на Зигни е като на прадедите ми. Трябвало е да се борят, да воюват и всички са имали предначертана съдба.
— Вярваш ли в съдбата? — попитах недоверчиво.
— А ти не вярваш ли? — отвърна изпитателно Гунар.
Спомних си, че като бях малка, една еструска пророчица беше на гости на майка ми и гадаеше съдбата ми. Никога не пожелаха да ми кажат какво е видяла във вътрешностите на агнето, че толкова да я изплаши. Аз попитах, но единственият отговор на Деметер беше, че съдбата не е неизменчива, че можем да я променим. Това означаваше, че моята не вещаеше нищо добро. Така ли е?
— Аз мисля, че всички пишем страниците на собствения си живот, че преди това страниците са бели.
Гунар ме погледна с възхищение.
— Твърдоглава си.
— Наречи го така, майка ми би казала „непокорна“.
— Няма да ти хареса това, което ще ти кажа.
Бях на тръни. Още щом го видях, разбрах, че има нещо, което искаше да ми каже, но не знаеше как. Това, че не ме гледаше в очите, тази странна исландска сага… всичко беше протакане, само отлагане, за да ми признае нещо.
— Мерицел е бременна.
От всичко възможно, което ми мина през ума, само това не ми беше хрумвало.
— И иска да задържи детето — добави той.
Щеше ми се да заплача, но не можах. Щеше ми се да се разгневя, но не можах. Само се смутих. Докато смятах, че имам право да вземам решения за живота на другите, то другите пишеха собствената си история. Ръцете ми трепереха, когато го попитах с изтънял от вълнение глас:
— Какво ще правиш?
Гунар се осмели да ме погледне в очите.
— Понякога не можем да решаваме според желанията си, нито е в ръцете ни да избираме щастието.
По един или друг начин се опитваше да ми каже, че се чувства отговорен към това създание. Стори ми се похвално, но само преди един час си бе признал, че не обича Мерицел.
— Значи, съдбата ти е дългът?
Най-накрая схванах поуката от сагата. Беше ми я разказал, за да оправдае решението си.
— Не мога да оставя Мерицел сама.
Станах и си тръгнах, главата ми бучеше, ушите ми пищяха. Щастието ме бе докоснало, но после мигом беше отлетяло. Не можех да бъда щастлива.
Мерицел също. Беше пребледняла, тъжна и не изглеждаше никак добре. Стана ми жал за нея. Трябваше да се махна, да се отдалеча. Всъщност се върнах, решена да си сменя квартирата, за да не се виждаме повече, но не можах.
— Този уикенд не пожела да си отиде в Андора — загрижена ми прошепна Карла.
Тогава си спомних за странното разкритие на Карен и й споменах за това, но Карла ми се присмя и ми показа адреса й в Ордино, фигуриращ в документите на Мерицел, и писмата, изпратени от баща й, както и някои снимки, които беше направила тя самата, когато отишла при нея през един уикенд. Реших да не обръщам внимание на всичко това, беше много объркано. Мерицел изглеждаше толкова беззащитна, толкова крехка, че ме задължаваше да й помогна, също както тя бе помогнала на мен. Предполагам, че се самозаблуждавах. Очаквах да чуя от нея признание, очаквах да ми каже: „Гунар не ме обича.“
Каза ми го една нощ, след като повърна вечерята. От дни стомахът й не приемаше нищо и аз я защитавах от Карла, за да не бъде поставена в неудобно положение, но не успях да предотвратя неизбежното. Нашата готвачка се обиди, понеже тя непрекъснато отказваше да вкуси от разнообразните й манджи, с намусен жест на недоволство. Естествено. Карла прекара часове наред да приготвя великолепно ястие със задушени на китайски тиган зеленчуци. Тиганът, наречен уок, беше подарък от неин приятел и тя очакваше да оценим качествата на блюдото. Но щом седнахме на масата, Мерицел го помириса и отреагира с позиви за повръщане.
— Хайде, пробвай го и да не направиш номера както всеки ден! — възкликна Карла, докато й слагаше чинията.
— Не виждаш ли, че не добре? — казах в нейна защита.
— Аз също мога да се преструвам.
— Не се преструва.
Мерицел ме помоли да не се намесвам.
— Селене, не е необходимо да ме защитаваш.
И отмести чинията. Карла отново я сложи пред нея.
— Опитай от задушените зеленчуци.