Мерицел пребледня.
— Не съм гладна.
— Нямам намерение да ти позволя да гладуваш само защото гаджето ти те е зарязало.
— Не е така — изхлипа Мерицел и блъсна чинията встрани.
— Разбира се, че е така — отвърна Карла и отново сложи чинията пред нея. — Нямаш ли достойнство? Ами не го губи, като се оставяш на анорексията заради това, че някакъв си тъпанар, колкото и да е готин, те е зарязал заради друга.
Пребледнях. Дали беше налучкала случайно, или бе нарочно?
— Много ми е зле — прошепна Мерицел.
— От любов не се умира. Хайде, хапни — решително поде Карла.
Макар че Мерицел ме бе помолила, се намесих, за да избегна някое неблагоразумие на Карла.
— Нима си пробвала?
— Зеленчуците? Много са вкусни.
— Не, глупаче, любовта.
Карла рязко млъкна и разбрах, че цялата й агресивност към Мерицел сигурно идва от някакво преживяно напоследък разочарование. Преди й се обаждаше мъж на име Хоакин, но от известно време насам телефонът бе спрял да звъни. Стори ми се много тъжно. Три скарани момичета и на косъм да се самоубият от любов.
— Хоакин няма чувство за хумор, докато викингът на Мерицел го има, и то в излишък — сподели Карла, докато опитваше от житните аспержи.
— Остави Гунар на мира — примоли се тя с угаснал глас.
Не се овладях и потрепнах само от споменаването на името му. Едва от седмица не го бях виждала, но всяка секунда трябваше да потискам желанието си да изляза през вратата и да се втурна към обятията му.
— Ами яж, защото ще заприличаш на рентгенова снимка — настоя Карла.
Карла беше особено агресивна и се провъзгласих за защитник на Мерицел.
— Не се заяждай с нея.
Не можех да добавя, че е сама и влюбена, че чака дете, че хормоните й са променени, че е емоционално засегната и причината за цялата тази каша съм аз, защото бащата на детето обича мен, а не нея.
Но Карла в отговор взе вилицата, набучи няколко зеленчука и ги пъхна в устата на Мерицел, която се отбраняваше, плюеше и си тръскаше главата като малко дете. После стана набързо и се затвори в банята. От коридора чувахме как хлипа, дави се и се напъва да повърне.
Карла беше изумена.
— Повръща.
— Аха — отвърнах й примирено.
Мерицел се беше затворила така, че не можех да помогна поне като й придържам главата.
— Толкова ли бяха противни задушените ми зеленчуци?
— Не е това. Не си ли забелязала?
Имах предвид бременността на Мерицел, но Карла го изтълкува другояче:
— Анорексия!
Опитах се да я разубедя с аргументи:
— Нещо стомахът й не е наред.
Но Карла си вадеше изводи.
— Колко съм била сляпа! Всичко, което хапне, го повръща, затова е станала кожа и кости. Разбира се, анорексия.
За Карла всяко момиче, което не беше като мечка, бе кожа и кости. Например аз.
— Мерицел не повръща всичко, което яде. Просто е слаба и яде по-малко.
Карла потропа няколко пъти по вратата, за да я принуди да излезе, и отново ме изненада:
— Мерицел, мила, извинявай за всичко, което ти наговорих. Хайде, излез. Тази история с гаджето ти те съсипва.
— Не ви искам съчувствието.
Даде ни го да разберем, когато отвори вратата.
— Не искам никой да ме съжалява.
Заплака и ме прегърна.
— Не искам Гунар да изпитва състрадание към мен! — избухна най-накрая, когато бяхме вече сами с нея в стаята ми.
Тогава ми довери проблема си:
— Бременна съм.
Прегърнах я, за да не забележи, че съм в неловко положение, и за да не си даде сметка, че вече зная. Малко по-ободрена, най-накрая ми разясни всичко:
— Гунар вече не ме обича, но ме помоли да се съберем заради бебето.
Не казах нищо, защото не бях безпристрастна. Мерицел продължи:
— Не знам какво да правя. Не знам дали ще имам смелостта да отгледам детето сама, но не искам Гунар да изпитва състрадание към мен.
Погалих я по косата с обич. Напълно я разбирах. Мерицел беше притеснена, докато говореше за Гунар.
— Сякаш не е той. Сякаш са го подменили. Да не се е влюбил в друга?
Мисля, че без да искам, я оскубах.
— Ти как мислиш? — настоя тя и впери в мен чистия си невинен поглед.
Трябваше да бъда честна.
— Може би, но щом ти е казал, че ще остане с теб, ти си тази, която има последната дума.