Сърцето ми прескочи и не можех да спра да питам:
— Съдбата ми? Каква е съдбата ми?
Матриаршите тревожно се спогледаха. Ингрид се намеси, опитвайки се да успокои положението:
— В действителност съдбата ти, мила, е доста пагубна. Ще предизвикаш смърт и разруха.
— Смърт и разруха? — повторих невярваща, като погледнах майка си.
Деметер издържа на погледа ми и отвърна:
— Селене, пророчествата и съдбите могат да бъдат разглеждани от различен ъгъл. Като магьосници Омар сме длъжни да познаваме съдбите на дъщерите си, макар че сме длъжни също така да сме предпазливи и да не приемаме като фатално всяко едно твърдение. Понякога съдбите се сбъдват, като въвличат със себе си и други съдби, а понякога смъртта върви ръка за ръка с надеждата.
Почувствах се ужасно и изгледах всички с нескрит упрек.
— Значи, вие сте знаели. Знаели сте, че ще извърша нещо осъдително, но не сте знаели какво, защо и с каква цел и затова не сте ми попречили, нито сте ме предупредили. Част съм от някаква поредица от взаимносвързани събития, част съм от нещо като опит.
Деметер пребледня и аз набрах смелост:
— Виновни сте, колкото и аз.
Деметер ме помоли да се успокоя и се съгласи с мен:
— И ние стигнахме до това заключение и по тази причина Съветът реши да не приема оставката ми, а твоето наказание ще бъде да внимаваш и да се пазиш в бъдеще.
— Да се пазя ли?
— С Ингрид ще се заемете да събирате всякаква информация за Черната дама, за да се предвидят и предотвратят бъдещи нападения. По този начин ще се предпазиш от нея, както ще предпазиш и нас.
Останах без думи. Това предполагаше да сменя града, да зарежа следването, да изоставя Мерицел, но най-вече… да се отдалеча от Гунар.
— Но… — опитах.
Деметер ме срази с погледа си.
— Върни се в Барселона и скоро ще получиш нареждания.
— Не мога да зарежа всичко заради…
— Селене! — изкрещя Деметер с авторитет, способен да строи мирно цяла хунска войска.
Замълчах и се оттеглих с церемониалния поздрав с думи на античния език. Лукресия ме предупреди, преди да затворя вратата:
— Селене, волята ти може да властва над тъмната страна на духа ти.
Една през друга не спираха да ми напомнят, че съм лесна и изкусителна плячка за Одиш.
Искаше ми се да спя тази нощ при Валерия и да приказваме надълго и нашироко за дилемата любов и приятелство, но вместо това бях в една стая с майка ми. Бях й много обидена.
— Няма да се мръдна от Барселона, чу ли?
— Ще говорим за това по-спокойно някой друг ден.
— Защо ме изпрати в Урт?
— За да направиш репортажа.
— Лъжа! Изпрати ме, за да видя със собствените си очи какво бях предизвикала с безразсъдството си.
— Може би…
— А после ме измами, за да дойда тук.
— Възможно е.
— Как искаш да ти вярвам, ако не ми казваш цялата истина?
— Ти също.
— И какво искаш да знаеш?
— Това, което всяка майка би искала да знае — как върви следването, кои са ти приятелите, дали си влюбена, за какво мечтаеш.
— Кога искаш да си поговорим?
— Сега например.
Деметер изобщо не предразполагаше към откровения. Заля ме с безброй въпроси. Беше сериозна, педантична, не се разчувстваше, не вдъхваше съпричастност. Опитах, но не можах. Отговорът ми беше толкова сух, колкото и въпросът й:
— Не успях да се явя на три изпита и са ми дали отсрочка.
Деметер ме прониза с поглед.
— И затова ли отчаяно не искаш да напуснеш града?
Поколебах се за миг. По-скоро бих умряла, отколкото да споделя с Деметер любовното си увлечение.
— Една приятелка се нуждае от мен.
— Коя приятелка?
— Мерицел.
Деметер рязко промени напълно отношението си и внезапно прояви жив интерес:
— Какво й е?
— Има проблеми.
— От какъв характер?
— Ами несподелена любов…
— Разстроена ли е? Депресирана?
— Да.
— А храни ли се?
— Не много.
— Спи ли?
— Зле, има кошмари.
Деметер изглеждаше притеснена.
— Грижи се за нея. Много се грижи. Това момиче е силно уязвимо и се нуждае от някой като теб, да й подаде ръка.