— Гунар е мой! — успя накрая да изкрещи в лицето ми Мерицел, задушавана от гняв.
Застанах пред нея, без да трепна.
— Гунар обича мен и ти го знаеш.
Неспособна да понесе истината, Мерицел започна да си скубе косите, а от гърлото й излезе пронизителен вик:
— Проклета да си! Проклети да сте и ти, и Гунар!
Никога не бях вярвала, че болката може да се изрази толкова убедително. Но това нямаше да ме накара да си променя решението, бе твърде късно. Пък и тази среща нямаше да доведе до нищо. Мерицел не беше в състояние нито да говори, нито да разсъждава. Не търсеше утеха, не искаше успокоение. Ако останех, щях само да се поддам на съчувствието. Взех си сака и се упътих към вратата. Мерицел ми препречи пътя.
— Остави ме да мина — помолих я аз.
— Няма! Не искам!
— Ще мина, искаш или не — предупредих я аз.
Мерицел посочи оръжието ми.
— Какво? Ще ме наръгаш с атамето си ли? Затова ли си толкова смела?
Тогава направих нещо, за което цял живот щях да съжалявам. Понякога човек върши неща, които са проява на безсмислен, излишен героизъм. Случаят беше точно такъв. Подадох й свещената си кама — атамето, което бе поверено лично и само на мен. Реших, че това е начинът да се отърва от клана, от жените Омар и от дълга си към тях, и сложих съдбата си в нейните ръце. Признавам, постъпих неразумно. Предизвиках съдбата с дързостта си. Подадох й ножа откъм дръжката, с острие, насочено в гърдите ми.
— Убий ме, но това няма да промени нещата, няма да спреш Гунар да ме обича.
С изхвръкнали от орбитите очи, Мерицел стисна позлатената дръжка на кинжала и решително протегна ръка. Втренчих се в очите й. Дълбоко в душата й отгатнах страх, беззащитност и колебание. Водеше ужасна вътрешна борба, цялата трепереше, а зъбите й тракаха, но аз не можех да й помогна. Накрая ръката й се отпусна и разтърсвана от плач, Мерицел свали оръжието и ме пусна да мина.
Излязох, без да поглеждам назад. Без да се сбогувам, без да се извиня.
Бях ядосана от разкритията, които бях направила. Животът ми се бе оказал лъжа. Майка ми ме мамеше, приятелката ми ме мамеше и аз самата се мамех.
Докато вървях по улицата, нещата взеха да ми се проясняват и погледнах на Мерицел и на отношенията ни в друга светлина. Дотогава винаги бях смятала, че тя е самата невинност и че не знае тайната ми. Сега обаче разбрах, че съм се лъгала. Откога ли знаеше? Може би… Пред очите ми притъмня, като си спомних разговора между мен и нея в нощта, когато с Гунар се влюбихме. Разбрала го е още тогава. Знаела го е от първия момент. Мерицел си е играла с мен, с чувството ми за вина и с пошлия номер, че е бременна, за да ме отдалечи от Гунар. Аз я съжалявах, без да знам, че е Омар, че беше престъпила свещените закони на Омар, които забраняваха използването на магия за лични облаги, а тя бе омагьосала Гунар с помощта на дрехата му. Защо бях толкова сляпа?
Нуждаех се единствено от потвърждение, от едно простичко потвърждение.
Позвъних с разтуптяно сърце. Гунар ми отвори вратата, но почти не го познах. Състоянието му се беше влошило, бе отслабнал, с разчорлена коса и гъста, неподдържана брада. Веднага щом ме видя обаче, очите му блеснаха с онази чувственост, която го издаде. Бавно се освобождаваше от примката, която бях скъсала с изгарянето на куклата, с чиято помощ Мерицел го държеше като пленник.
— Кажи ми едно нещо, само едно — помолих го. — Мерицел знаеше ли, че аз съм другата?
Гунар потвърди:
— Казах й го първата вечер.
Обзе ме пристъп на ярост.
— Не е бременна, излъгала ни е!
Разкритието беше изненада и за Гунар. Бе думата на Мерицел срещу моята, но той премисли и повярва на мен. Хвана ме веднага за китката и ме придърпа към себе си с недоверие, сякаш бях очакван призрак. Обгърна ме с ръце и ме зацелува нежно, страстно, отчаяно… И цялото време, в което се бяхме мъчили да се отречем от чувствата си и да се откажем един от друг, изведнъж изплува и заля всичките ни сетива.
Не отваряхме, когато звъняха на вратата, не вдигахме телефона, не забелязахме разразилата се буря. Не помня нито блясъка на светкавиците, нито тътена на гръмотевиците. Тази нощ светът престана да съществува.
Останах у тях. Може би два дни, може би три. Защо да отброяваш времето? Не ни интересуваше нито часът, нито сезоните, нито цикълът ден-нощ. Не се вълнувахме дали през прозореца прониква досадното пролетно слънце, или навън небето е обсипано със звезди. Беше ни безразлично дали ще вали, гърми, или земята ще се продъни. Съществувахме само ние двамата и нашата любов.