Гунар ме приспиваше с песните си и ми разказваше прекрасни саги за своя остров, покрит с гейзери и вулкани. Гласът му беше толкова упойващо сладък, че затварях очи и, и се пренасях в стръмните фиорди — полускрити в мъглата, в променливите хълмове, населени от троли и дракони, и си представях, че се къпя до тези невероятни гейзери, извиращи като по чудо от земята и заливащи с пара ледените долини. И малко по малко се влюбвах в тези пейзажи, по които толкова тъгуваше той.
— Чувствам се като хейнехар във Валхала, който всяка нощ чезне в любовната схватка и всяка сутрин се събужда със звука на твоя повик на валкирия.
— Един хейнехар? Във Валхала? — питах аз, вече започнала да свиквам с викингските метафори на Гунар.
— Аз съм воин, дошъл в рая, а ти си смела дъщеря на Один и ще ме обичаш вечно.
— Ти не беше ли Один?
— Ако предпочиташ, можеш да бъдеш моят кон.
— Не, благодаря, че има осем копита.
— Ами качвай се тогава и се дръж здраво.
И в нашите мечти аз яздех в облаците на гърба на бързия Слейпнир, обгърнала тялото на Гунар, а той ми показваше езерото Люгарин, обитавано от едно чудовище; вулканът Снайфелсшюкъл, който води до центъра на Земята; кипящите води на пещерите Грхотагжа и водопадите Годафос, откъдето исландците хвърлили своите езически богове. Всички тези места ми бяха вече познати от толкова честото им споменаване и усещах същата носталгия да ги видя, като тази на Гунар.
После препусках на крилете на мечтанията на Гунар и се пренасях към мястото, открито от неговия прадядо Ерик Червения. Към студената Гренландия, където викингите пристигнали на корабите си преди хиляда години, изписали своите руни и срещнали инуитите, ескимосите, които пътували с шейни, теглени от кучета, и ловували тюлени и мечки, засищали глада си с месото им, използвали маста им, за да се топлят, и се обличали с кожите им.
И нашите мечти достигаха връхната си точка на една бяла територия — непокътната, негостоприемна и красива.
Една ледена пустиня.
Но единението ни бе за кратко. Въпреки че Гунар изключи телефона и не отваряше на позвъняванията на вратата, а аз започнах да получавам настоятелни телепатични повиквания от Деметер, на които първоначално отказвах да отговарям, но накрая те зазвучаха в главата ми така остро и пронизително, че предизвикваха силно главоболие. Не можех да ги блокирам, не можех да се изключа напълно от света и бях принудена да оставя топлата прегръдка на Гунар и да се изправя пред майка си.
Страхувах се да напусна четирите стени на дървения подслон. Нещо ми подсказваше, че щом кракът ми стъпи навън, ще се разрази страшна буря. Така и стана.
Преди да тръгна, помолих Гунар да ме чака. Щях да се върна.
Деметер беше ядосана и в потиснато настроение. По очите й познах, че нещо ужасно се е случило. Посрещна ме подозрителна, резервирана и с вид и поведение, издаващи влудяваща студенина. Държеше в ръка изрезка от вестник, но преди да ми я покаже, ме попита от упор:
— Ти ли беше? — в гласа й прозвуча строга обвинителна нотка, която не бях чувала досега.
— Аз ли?
— Спречка ли се с Мерицел?
Не можех да отрека, но враждебността й ме накара да заема отбранителна позиция.
— Не ти пука, изобщо не ти пука за мен.
— Напротив, пука ми, и то много.
Ядосах се.
— Затова ли ме използва като щит на важната Омар, предназначена за големи геройства?
— Вече не.
— А, не? Колко жалко! Сигурно оракулите са объркали нещо съдбата й.
Майка ми беше изненадващо спокойна и невъзмутима.
— Може би да.
Погледнах я предизвикателно.
— Може ли да знам какво готви съдбата на крехката Мерицел, че всички трябва да я пазим?
Деметер стана напрегната.
— Да зачене избраницата.
— Искаш да кажеш, че ще стане майка на избраницата от пророчеството?
— Така предричаха оракулите в звездния й хороскоп.
Усетих, че ми се зави свят. Мерицел беше белязана да е майка на избраницата от пророчеството? Тогава може би бременността й не е била измислена… Уплаших се. Изражението на Деметер не вещаеше нищо добро.
— Защо ме извика?
Отговорът на Деметер отново ме обърка:
— Преди да е станало късно, кажи ми истината, Селене. Ти ли беше?