Въпреки че се чувствах виновна за случилото се, притеснението ми надделя. Бях неспособна да продумам.
Деметер разгъна изрезката от вестник и ми я подаде, като ме предупреди:
— Трябва да се скриеш. Отсега нататък не бива да разговаряш с никого, нито да мърдаш от мястото, което аз ти посоча.
Дръпнах от ръцете й изрезката и видях снимката на Мерицел под заглавие:
Следваше кратката хроника, която погълнах за секунди:
Младата Мерицел Салас, студентка по изобразително изкуство, бе намерена мъртва в студентската си квартира, която деляла с две съквартирантки. По тялото й е открита рана от хладно оръжие, а в стаята на жертвата, както и по тялото и са установени белези от оказано насилие. Полицията се е притекла по сигнал на съседите. След като намерили трупа и запечатали помещението, полицаите взели показанията на студентката Карла Росел, която е отсъствала и в момента на събитието не е била на местопрестъплението. Макар и да не изключва грабеж или друг мотив, полицията издирва Селене Циноулис, една от съквартирантите на Мерицел Салас, чието местонахождение до момента остава неизвестно.
Помислих си, че е някаква шега, някаква зловеща, зле скалъпена лъжа. Снимката на Мерицел беше стара и на нея тя бе усмихната и изпълнена с жизненост. Вместо това в статията се говореше за младо момиче, убито преди три дни с хладно оръжие, за смъртоносна рана, а мен споменаваха като заподозряна. Грешаха. Онемяла, отправих умоляващ поглед към Деметер, с надеждата, че ще разсее страховете ми, но сериозният й вид само потвърждаваше истинността на случилото се.
— Една съседка се обадила в полицията, като чула викове, удари, шум от падане. Когато полицаите пристигнали в къщата, намерили Мерицел безжизнена на леглото, пронизана в сърцето с твоето атаме.
— Не може да бъде… не е възможно — промълвих, без да мога да заплача.
Майка ми продължи:
— В стаята всичко било опустошено, разхвърляно и обърнато с краката нагоре. Мерицел имала драскотини по лицето, а под ноктите й кичури коса. Очевидно е имало борба.
— Да, вярно е, че се скарахме — измънках объркано аз, — но не съм й посягала, не съм я наранила.
— Карла твърди, че когато излизала, ти си била с кинжала в ръка.
Възмутих се:
— Да не би Карла да смята, че съм била аз?
Деметер мълчеше. Потреперих. И тя ли се съмняваше в мен?
— Не си повярвала на Карла, нали?
— Ситуацията беше много тежка, а и ти не отговаряше на повикванията ни.
Не можех да го асимилирам. Човек трудно проумява мисълта за смъртта, особено когато те измъчва чувство за вина, а и родната ти майка се рови в съвестта ти.
— Мислиш, че съм била аз?
Деметер не отрече:
— Къде беше през цялото това време? Защо се покри?
— Не се скрих, а забравих за всичко.
— Опитай се да разсъждаваш спокойно, Селене, всичко те сочи като виновна.
Опитах, но главата ми бучеше и не бях в състояние да мисля ясно.
— Това е невъзможно, Мерицел не може да е мъртва… Това е ужасно…
Деметер поклати глава.
— Видях я с очите си. Беше наистина ужасно.
Беше невъзможно собствената ми майка да се е усъмнила, трябваше да има доказателства, които да разкрият истинския виновник.
— Ами аутопсията?
— Доктор Бауман отиде да направи аутопсията, като се представи за неин личен лекар. Атамето било забито право в сърцето й. Освен това Мерицел била цялата надупчена като решето. Първоначалната диагноза на съдебните лекари сочи наркозависимост — била почти напълно обезкървена.
— Одиш?
— Така изглежда.
Това означаваше, че цялата й отпадналост и слабост не са се дължали на любовна мъка или на предполагаемата анорексия. Била е жертва на Одиш, която бавно е изсмуквала кръвта й и е изпивала жизнените й сили.
— Баалат? — прошепнах с тънък глас.
— Да, така мислим и ние — увери ме Деметер. — Но това вече не е толкова важно. Трябва да ти променим външния вид и да ти дадем нова самоличност.
Дойде ми прекалено много. Мерицел беше мъртва, някаква Одиш дебнеше наоколо, а аз бях заподозряна в убийство.
Деметер се надигна от масата в кафенето, хвана ме под ръка и проявявайки изключителна предпазливост, ме заведе в тайна квартира. Вървях като сомнамбул, оставила съдбата си в нейните ръце. Оставих се да ме командва, да ме насочва и да ме води където поиска. Както винаги.