Карла подреждаше вещите на Мерицел със зачервени от плач очи. Беше натрупала нещата й върху леглото. Там бяха картините й, недовършените комикси, книгите за Исландия и малката Лола, уплашена и свита на кълбо в ъгъла на клетката. Спомних си за молбата й. Последното нещо, за което ме помоли, когато беше още жива: „Докато ме няма, ще се грижиш ли за Лола?“
Сега нея я нямаше. Повече никога нямаше да я видя. Извадих Лола от клетката и я погалих, а през това време сълзите ми капеха върху телцето й. Най-накрая плачех.
— Как може да се преструваш, че ти е мъчно? — обвини ме Карла. — Как може да си толкова долна?
Пребледнях и потърсих подкрепа от Деметер, но тя стоеше настрани, наблюдаваше реакцията ми, без да се намесва.
— Обвиняваш ли ме?
Карла беше възбудена.
— Ти държеше атамето си в ръка, когато ви оставих. Един час по-късно Мерицел е намерена мъртва с кинжала, забит в сърцето й.
— Не бях аз.
— Беше в стаята ти, на леглото ти, а цялото й лице в драскотини, отскубнати кичури коса и с мокри от сълзите страни…
Чувствах се зле, много зле, но избухнах срещу Карла и Деметер:
— Мерицел подлудя. Не искаше да ме пусне да си ида и започна да чупи всичко и да си скубе отчаяно косите.
— Защо? — поинтересува се Деметер.
— Защото Гунар ме обича. Обича мен.
Карла ме посочи:
— Той беше гадже на Мерицел, а тя й го задигна, затова се скараха и накрая я прониза с атамето.
Искаше ми се да умра. Не беше възможно преживяното от мен да изглежда толкова неубедително и несъстоятелно, че дори аз самата да се усъмня в думите си. Как е възможно някой — освен мен — да мрази милата Мерицел.
Кой се е карал с нея? Кой се е бил с нея? Кой й бе отнел любовта? На кого беше атамето? Всичко сочеше мен за виновна.
Деметер изрецитира официалната версия с досада в гласа:
— Съседите се обадили в полицията заради караницата и крясъците… Казват, че е имало някой при нея, когато е починала. Казват, че е викала за помощ, крещяла, но не видели никого.
Просветна ми. Никой не ме беше видял.
— Виждаш ли? Аз не бях тук, тръгнах си веднага.
Въпреки това Карла ме посочи с показалец.
— Ти си била!
Запуших си ушите с ръце. Не исках да слушам повече обвинения. Не можех да издържа на тези жестоки нападки.
— Ами атамето? Как се озова твоето атаме в тялото й? — попита Деметер. — Една Омар никога не се разделя с атамето си, нито пък го дава на друга магьосница.
Карла тръгна заплашително към мен.
— Ти си я убила. Ще отговаряш пред матриаршите.
Обърнах се към Деметер:
— Кажи, че не е вярно.
Но Деметер не я опроверга.
— Трябва да изложиш твоята версия. Карла вече изложи своята. Ще има процес. Ще бъдеш съдена справедливо.
— Не искам да бъда съдена. Аз съм невинна.
Деметер ме погледна остро.
— Не забравяй, че полицията те издирва и че вече ми създаде много проблеми. Прекалено много.
— Проблемите са си мои.
— И аз ги разрешавам, но преди го правех, защото вярвах в теб.
— А сега не ми вярваш? Аз съм същата, казвам истината, не съм убила никого, не съм използвала нито сила, нито магия. Когато си тръгнах, Мерицел беше жива.
— Ще докажем невинността ти, ако имаш доказателства, но моята репутация ще бъде опетнена завинаги.
Това било значи. Деметер ме намесваше във войните си, възползваше се от мен като някаква пешка, хвърляше ме в епицентъра на урагана и ме укоряваше за провалите си. Вълнуваше се единствено за властта, племето и клана.
— Приготви си нещата, Селене, веднага ще тръгнем оттук.
— Къде?
— На сигурно място, докато не бъдеш съдена от племето.
Обзе ме силно безпокойство. Ако Омар свикаха съд, който да разглежда моя случай, щях да съм изолирана с месеци, щяха да ме разпитват и целият ми живот щеше да е подложен на анализи и съмнения. Щяха да направят дисекция на връзката ми с Гунар минута по минута, щяха да разкрият измамата, заклинанието, провокацията и вината ми. Нямаше да го понеса.
— Не искам да ме съдите!
— Не ме карай да употребявам сила — предупреди ме Деметер. — Всичко ще стане много дискретно.
Намразих я.
Не исках да съм като нея, нито да прекарам остатъка от живота си, използвана за политическите й амбиции и цели.