След няколко секунди й беше върнато писмото, което току-що бе изпратила на Рок — rockydarkol7@hotmail.com „невалиден адрес“.
— Невъзможно! — възкликна Анаид. — Адресът е същият от снощи. Не може да отхвърля писмото.
Така че отново го изпрати. Този път ръцете й трепереха. Нещо не беше наред. И това не беше предчувствие или интуиция.
Действително, писмото до Рок пак й бе върнато. „Невалиден адрес“. Защо?
И сякаш в отговор на въпроса, който си задаваше сама, в пощенската й кутия се получи ново писмо, изпратено от tvoil5@hotmail.com. Съобщението беше озаглавено: „I love you. Рок“
Щом прочетете името, тя веднага го отвори без никакво колебание.
Гласеше следното:
Анаид, Анаид, Анаид,
Исках да скъсам с теб, а не мога. Опитах се да изчезна, като си сменя електронния адрес, но после размислих.
Трябва да скъсам с теб и ми е притеснено, напрегнато, чувствам се ужасно…
Не мога да те избия от главата си, а това е лошо. Защото съм далече, защото не знам къде си и накъде отиваш, защото трябва да свиквам с тази отвратителна самота.
Коте, кажи нещо! Имам нужда от думите ти, за да събера сили да ти кажа сбогом, до никога повече.
Прибави ме в чата си и да поговорим.
Дотогава си мисли за мен.
Анаид стоеше като гръмната… Какво ли го беше прихванало изведнъж?
Чувстваше се засегната и наранена. Рок не държеше на думата си. Предния ден й сваляше звезди от небето, а днес, умиращ от страх, не й оставяше никаква надежда. Защо си бе сменил адреса? Беше неспособен да издържи, без да се виждат? Имаше дълъг списък от мацки, които мечтаеха да им обърне внимание? Беше неспособен да я чака дори и един ден?
По коридора се чуха приближаващи се стъпки, характерни за Селене, и това я накара светкавично да реагира.
Селене я свари под душа.
— От десет минути ли се киснеш?
Анаид се престори, че се подсушава с кърпата.
— Ммм! Как само ухае!
Макар и начин да се измъкне ловко по допирателната, всъщност това не беше просто оправдание. В стаята наистина се носеше приятен аромат. Селене беше донесла поднос с обилна закуска: пържени яйца, кренвирши, препечени филии, масло, конфитюр, кифли, сок и мляко.
— Може ли? — попита Анаид, увита в кърпата, и се нахвърли към подноса.
— Да си вещица, не означава да си дипломирана по липса на маниери. Яж с нож и вилица.
Анаид всячески се стремеше да попречи на майка си да забележи, че компютърът е бил включван и още излъчва топлина.
— А ти седни до мен и продължи да ми разказваш, докато закусвам, изсушавам си косата и се обличам. — Беше повече заповед, отколкото молба.
— Я гледай ти, добре си овладяла техниката да управляваш и организираш работното време на другите — подхвърли Селене в знак на съгласие.
— Искам да знам как си се измъкнала от Омар и от процеса.
Докато Селене подхващаше отново историята си, Анаид сграбчи лакомо едно яйце, въоръжена с огромно меко хлебче, което безмилостно заби в рохкия жълтък.
Избягах с Гунар с нощния влак, който потегли на север.
Бях едва на седемнайсет, безотговорна и безразсъдна. Може би бях първата магьосница Омар, напуснала клана и дръзнала да се опълчи на заповедите на великата матриарша, но се вкопчих в идеята за пътуването като удавник за сламка, за да избягам от правосъдието и за да предотвратя неминуемата конфронтация с майка си и с племето.
Макар и съкрушен от смъртта на Мерицел, Гунар вярваше, че съм невинна, и тъй като споделяше мнението ми, че трябва да се изплъзнем от полицията, ми помогна да подготвим бягството. Това, което не знаех, бе, че бягах от друга, по-безмилостна заплаха от тази на закона — бягах от собственото си племе.
Отхвърлихме идеята да вземем самолет и да минаваме през митницата, нашето пътуване трябваше да е нелегално и тайно. Никой не би могъл да ни проследи по неведомите пътища към Северния полюс — там, където слънцето не залязва никога и откъдето през ясните дни се вижда Краят на света — бездната, в която изчезваха корабите на непредпазливите, навлезли в морето. Или така поне се разказваше в лапландските легенди.
Дали щяхме да стигнем навреме, за да отбележим слънцестоенето?