Гунар отстъпи крачка назад, беше уплашен.
— Какво правиш? Полудя ли! Остави тези кости. Оскверняваш гроба!
Аз обаче не осъзнавах какво правя. Помня, че не му обърнах внимание, просто коленичих пред гроба на крал Олаф и със същата лекота преместих плочата, която го покриваше. Поставих костите на Хелга там и погледнах Гунар, стъписана от собствената си постъпка.
Гунар беше ужасен. Опитах се да оправдая импулсивните си действия.
— Те ме умоляваха. Костите й ме молеха да ги положа до останките на Олаф.
Нервен, Гунар се опита да постави обратно плочата, но макар снажен и силен, не успя да го направи.
— Как, по дяволите, го отвори?
Аз обаче не го чувах. Душата на Хелга още не бе намерила покой. Плачеше и отново обсеби волята ми. Отместих още малко надгробната плоча на Олаф и ахнах от изумление. Там нямаше човешки останки! Гробът беше празен и костите на злощастната Хелга отново бяха обречени на самота.
— Защо крал Олаф не е погребан тук?
Гунар не можеше да откъсне очи от празния гроб.
— Откъде да знам?
— Къде е тялото на Олаф? — настоях.
Гунар беше объркан.
— Вероятно е умрял на бойното поле и са хвърлили тялото в морето или е станал храна на вълците в планината, или пък е загинал в пламъците на опожарения си замък. Откъде да знам?
— Тогава какъв е този фарс с гроба?
Гунар ми отвърна с нападка:
— А ти откъде научи тези фокуси: да преместваш камъни и да общуваш с духове?
В думите му се долавяше упрек. Отстъпих изплашена назад. Как допуснах да ме води този внезапен импулс? Не можех да си го обясня, освен ако… не е била Деметер. Вечното съмнение за присъствието на майка ми. Деметер желаеше да ме отдалечи от Гунар, Деметер би могла да ме подтикне да греша, за да се страхува от мен Гунар и да е недоверчив. Деметер искаше да съм сама и подвластна, да се върна в стадото с наведена глава. Контролираше волята ми от разстояние и управляваше живота ми.
Не, нямаше да й се дам. Много магьосници Омар бяха използвали хитрини, за да измамят съпрузите си.
Изсмях се театрално, като се престорих на развеселена.
— Добре го изиграх, нали?
Гунар все още се колебаеше да ми повярва или не. С глух страшен глас изстенах като призрак:
— Олаф! Ти обеща да споделиш вечността с мен! А вместо това ми се падна за съсед досадният ми мъж Снори, който хърка като прасе.
Гунар се засмя и ме шляпна по дупето като лошо момиче.
— Голяма палавница си, не може да те заведе човек никъде. Ето, доведох те на викингско гробище, а ти се зае да местиш костите от един гроб в друг.
— Обещавам, няма да правя повече така.
— Още една пакост и ще те върна обратно при майка ти.
Целунах го. Това действаше безотказно. Дори ми се струва, че успях да го накарам да забрави зададения първоначално въпрос — как, по дяволите, бях успяла да преместя плочите?
Настанихме се в малък хотел, от чиито прозорци се виждаше планината Аксла, но въпреки хубавата гледка тази нощ бях неспокойна и нервна. Сърбяха ме ръцете — комарите вече се бяха появили. Освен това бях убедена, че ме наблюдават. Събуждах се рязко, с разтуптяно сърце и със странното усещане, че в мен има някой, който изследва душата и опипва вътрешностите ми.
Деметер се ровеше в спомените ми. Деметер ми хвърляше примката. Не можах, а и не исках да спя повече. На зазоряване се наканих да изляза, за да се поразходя. Дните бяха станали много дълги. Наближаваше сезонът на белите нощи.
Загърнах се, нахраних малката Лола и оставих Гунар да спи спокойно. На излизане рецепционистът се обърна към мен по име, което много ме изненада. Но това не беше всичко — очакваха ме още изненади. Подаде ми пакет и писмо. Ръцете ми се разтрепериха. Никой не знаеше къде съм, а и почеркът на плика не беше на Деметер. Разкъсах го и вътре открих множество най-различни пликове, изпращани и препращани от магьосници Омар, чиято грижа бе да установят местонахождението ми. Докато не го постигнат, разбира се.
Писмото с характерния изострен почерк беше от майка ми Деметер. Как можеше да съм толкова наивна? Тя знаеше всичко; а ако не го знаеше, произнасяше заклинание или пък задействаше връзките си, но не й убягваше контролът над нещо или над някого. Всички родове и племена по света вероятно бяха по петите ми. Тези пликове бяха доказателство за властта й.