Преди да прочета писмото, отворих пакета. Както и предполагах, Деметер ми изпращаше нова пръчица. Възмутих се, смятах, че достатъчно ясно и убедително й бях разкрила желанието си в моето писмо. Защо Деметер продължаваше да упорства и да опитва да ми се налага? Излязох от хотела и захвърлих новата пръчица във водата без никакво угризение. После прочетох на един дъх писмото, седнала на скала край морето. Сама, заобиколена от чайки, а пяната на вълните заливаше краката ми.
Селене, детето ми, ще ми позволиш ли да те наричам „дете“, макар и ти да не искаш да ме наречеш „майко“?
Няма да отвръщам на многобройните ти предизвикателства. Няма да им обръщам внимание. Естествено е в определен момент от живота си да искаш да поемеш по свой път и да решаваш сама за себе си. Но сега моментът не е подходящ, а и това няма да реши проблемите ти.
Бягството те постави в затруднено положение. Ако доскоро мнозина Омар вярваха в невинността ти или я допускаха, то сега се съмняват в нея.
Никоя Омар преди теб не е бягала от отговорностите си към племето, отказвайки да е вече магьосница… Заблуждаваш се, момичето ми, лъжеш самата себе си.
Размисли добре и се откажи.
Разбирам, че злощастното стечение на обстоятелствата и бедите, които те сполетяха в последно време, са причината за твоето прибързано решение.
Върни се в клана.
Не съм против да се влюбиш, нито съм против да прекъснеш следването — достатъчно си интелигентна, за да започнеш отново, когато пожелаеш. Онова, което обаче не можеш да направиш, е да се откажеш и да престанеш да бъдеш Омар. Това не зависи от теб и не е въпрос на избор, бил той емоционален или разумен. То е част от теб самата. Откакто бе посветена, у теб са се развили умения, които никога, колкото и да ти се иска, не можеш да загубиш.
Твоята същност не зависи нито от волята, нито от прищевките ти. Свързана е с кръвта и съдбата ти. Послушай инстинктите си, не забравяй всичко онова, което научи.
Не се отричай именно от това, което ти послужи като ориентир в объркания лъжовен свят. Ще се погубиш и би била много нещастна.
Общността ще те съди справедливо, ще уважи правата ти и ще те изслуша. Върни се в племето и се остави в ръцете на нашето правосъдие.
Около смъртта на Мерицел има много неясноти, а ти можеш да ни помогнеш да изясним случилото се и да разберем истината. Бягството те сочи — който бяга, нещо крие. Не ме карай да използвам сила спрямо теб. Върни се доброволно. Не искам да те задържам. Би било много болезнено, но ако не ми оставиш друга алтернатива, ще трябва да те преследвам и съдя насила.
Не е необходимо да бягаш накрай света, за да откриеш себе си. Това можеш да го направиш и в тъмна стая.
Ще те търся, защото те обичам.
Прибрах писмото в куфара си и скрих всичко от Гунар. Единствено го помолих бързо да тръгваме. Той удовлетвори молбата ми, без да разпитва, но ме предупреди да съм готова, че скоро комарите ще атакуват.
Така и стана.
Беше ужасно.
Но предпочитах комарите пред майка си и стоически издържах нощните им атаки, въпреки лосионите и предпазните мрежи.
Не се надявах да се отърва от Деметер, а да издържа повече от нея, да се отдалеча дотолкова, че трудностите да се умножат и накрая да изостави играта на котка и мишка. Беше ли сериозна нейната заплаха? Наистина ли беше способна да ме задържи насила, да ме затвори и съди? Ами ако ме признаят за виновна? Ако мислех за това, щях да свърша в лудница.
Скоро навлязохме в Нордпенд — от самото име те побиват тръпки. Там започваше истинският пейзаж на Арктика. Тундра, безкрайни хоризонти, тъмни и неподвижни езера, мрачни фиорди, загубени в просторни меандри, студен вятър, придружен от тежки оловносиви облаци, захлупили небето и закрили слънцето. Скоро не остана и помен от цивилизацията. Европа беше назад и постепенно споменът за Средиземноморието и неговите ухания отстъпваше пред завладяващото ме замайване от безкрайната пустош.
Онази земя, страната на лунната самота, беше почти безлюдна, точно каквото исках. Помолих Гунар да не ходим в селата и за няколко дни да се откажем от удобства, за да избегнем полицейските проверки по хотелите. Послуша ме. Спяхме в палатката, готвехме на газов котлон и пътувахме като трапери в Канада, мръсни и с омазани пръсти, поели на север, докато с джипа си прекосявахме брезови гори, ливади и скалисти местности. Единствените живи същества по пътя ни бяха стадата от елени, които гледахме да заобикаляме, но дори тогава не успявахме да се спасим от кръжащите около тях насекоми, връхлитащи на цели облаци. Бяха най-вече комари.