Продължавах да спя зле и на пресекулки. Деметер ме следеше, усещах силата й като тревожно и близко присъствие. И комарите ме атакуваха нощем. Особено ръцете ми.
Когато стигнахме Полярния кръг, бях цялата на решето и имах чувството, че съм останала без капчица кръв. Бях толкова съсипана от умора, че Гунар ме принуди да взема отвратителен витаминозен сироп и даже се зае той самият да храни малката Лола, която трепереше от студ и нощем винаги търсеше топлината на тялото ми.
Въпреки всички премеждия и трудности бях във възторг от суровото могъщество на Арктика, дивях се на неизменното присъствие на незалязващото слънце и бях като омагьосана от светлината, която огряваше пътя ни — пуст, но парадоксално все по-студен.
Във Финмарк погледът се губеше в необятното и безлюдно пространство, а единственото шосе водеше към Края на света — Северния полюс. Толкова силно желаех да стигнем дотам, че може би точно затова изпитах голямо разочарование. Така нареченият Край на света се оказа гранитна скала, около триста метра висока, която стръмно се спускаше в студените води на океана и гъмжеше от зяпачи като мен, с фотоапарати в ръка, желаещи да посрещнат лятното слънцестоене посвоему.
Щом срещнах погледите на онези непознати жени, които може би бяха Омар, и се почувствах заобиколена от очите им — дебнещи и преследващи ме, не можах да го понеса и се примолих на Гунар да отидем на по-уединено и по възможност красиво място.
Заведе ме по северното крайбрежие, през земята на саамите — както сами се наричат лапландците — до малкия град Вардо и ми предложи да приветстваме слънцестоенето високо в планината, където се издигаше една крепост.
— Тук ще сме сами.
— Заклеваш ли ми се?
— Тази планина е вълшебна — прошепна ми той. — Всяко желание, което изречеш тази нощ, ще ти се сбъдне. Говори се също, че някои билки, набрани по време на слънцестоенето, имат силата да лекуват нелечими болести.
Стана ми забавно. Гунар ми обясняваше как да правя магически заклинания в нощта на Белтебре, в която от незапомнени времена Омар са палели огъня, поддържащ силата и действието на магията. Моят Гунар беше очарователен. Ако знаеше, че съм магьосница, или поне бях, друга песен щеше да пее. Съгласих се да го придружа въпреки студа, катеренето и умората. Гунар пренесе спалните чували, донесе и превъзходна студена вечеря от сьомга и хайвер, както и питие, за което ме увери, че по нищо не отстъпвало на еликсира на боговете.
Тази бяла нощ, нощта на слънцестоенето, прекарана високо в планината, до Гунар, отпивайки с наслада от упойващата напитка и усещайки самотата на Арктика, щипеща бузите ми, вероятно щеше да бъде най-прекрасното изживяване в живота ми до онзи момент. Но така и не разбрах, дори не успях да изрека заклинанието, защото заспах. И за първи път от много дни спах дълбоко, непробудно, необезпокоявана и без кошмари.
На другата сутрин, ако изобщо можеше да се нарече сутрин при това неизменно слънце, почти нищо не помнех от думите на Гунар. За щастие, не ме болеше главата и нямах махмурлук, напротив, чувствах се превъзходно — лека, пърхаща и удивително оптимистично настроена. Нещо странно се бе е случило с мен, но не можех да уточня какво е то. Нещо ново, непознато, несравнимо с преживяното дотогава.
Исках да си изясня нещата, но така и не успях.
— Какво се случи снощи?
В отговор Гунар ми се усмихна загадъчно.
— Не е възможно да не си спомняш. За мен това беше и ще бъде незабравимо.
— Да не би да съм наприказвала куп глупости?
— Не каза нищо. Гледаше ме и въздишаше.
— Каква глупачка!
— Не ми се стори такава, когато се пъхна в моя спален чувал, защото ти беше студено.
Това ли било. Прекарали сме незабравима любовна вечер, но за разлика от друг път си бях загубила паметта. Не му отдадох значение, но като се върнахме в Дорво и си позволихме лукса да отседнем в малък уютен хотел до пристанището и да вечеряме вкусна манджа от риба и гореща супа, бях силно изненадана. Любопитният сервитьор ни попита откъде идваме, а когато му разказахме, че сме прекарали нощта в планината, се разтрепери и разля супата върху покривката.