— В пла-пла-нината Домен? — недоверчиво повтори със заекване, което ме изнерви.
Това име ми беше познато. Къде и кога го бях чувала?
— Да, има ли проблем?
Сервитьорът не смееше да отговори веднага.
— И-ма-ше ли… ня-кой?
Гунар отговори вместо мен:
— Бяхме сами.
— Раз-би-ра се. Никой не стъпва там — изрече на един дъх, за което благодарих.
— Защо?
— Омм-магьосана е — уплашено прошепна, като се увери, че никой не го чува.
Не знаех как да реагирам. Гунар обаче ми намигна, докато питаше горкия сервитьор:
— Така ли? Защо?
Сервитьорът ни обслужи и с напълно свойски жест, сякаш всяка вечер сядаше на вечеря с клиентите да им разказва истории, ни направи знак да започваме със супата, докато си донесе стол на нашата маса, и с изражение като на бабите, разказващи страшни приказки на внуците си, започна своя разказ. За щастие, без да пелтечи.
— Домен е планината на вещиците. Там от години се събират норвежките вещици, за да честват техните си церемонии. Стотици страховити вещици. Летящи в небето жени, които си уговаряли срещи високо в планината Домен, за да изпълняват танците си, да пеят страшните си песни и да палят огньове.
Гунар едва се сдържаше да не прихне, но не и аз. Изведнъж си припомних трагичната история за планината Домен. Каква наивница бях. Как не го свързах с историята за нощта Белтебре? Но Гунар насърчаваше горкия сервитьор, като симулираше огромен интерес към разказа:
— Някой виждал ли ги е?
— Ами разбира се, всички жители на Вардо са ги виждали зима след зима, а в тази нощ майките скривали децата си, за да не ги урочасат вещиците, и овчарите прибирали стадата, за да не умират от чума.
Бяха Омар. Говореше за ежегодните сбирки на Омар в скандинавската планина, които в старите времена са се събирали хиляди. Докато не се случила трагедията.
— Преди повече от триста и петдесет зими, в една нощ млад капитан, разпределен в района, събрал най-смелите мъже на Вардо и им предложил да ги изобличат за тъмните им дела и магьосничества и веднъж завинаги да ги унищожат.
Исках да си тръгна, без да чуя онази тъжна история, но Гунар хапваше лъжица след лъжица от парещото ястие и се вслушваше подигравателно и любопитно в обясненията на измъчения сервитьор.
— Устроили им капан?
— Точно така. Това направили. Докато онези чествали ужасния си празник, мъжете тихо се изкачили в планината, въоръжени с четки и бои. И сред суматохата се нахвърлили върху тях, като боядисали всички, които докопали. После разпространили новината, че всички боядисани жени са вещици и трябва да бъдат изгорени на клада. И знаете ли коя била първата?
Аз знаех и си запуших ушите да не слушам. Гунар дори и не се впечатли.
— Коя вещица изгорили първа?
— Жената на капитана от армията, който водел експедицията. Казвала се Бриджит и била много властна и много лоша. Омагьосала била капитана. Той самият запалил факела, но вещицата запяла и като не могъл да устои на сатанинската сила на призива й, се хвърлил в огъня с нея.
Знаех историята. Бях я чувала, но в друг вариант. Ставаше дума за един нещастен мъж, влюбен, отчаян и разкъсван от чувството за вина, който се колебаел между дълга си на воин и любовта си към красивата магьосница Омар. Накрая избрал любовта и се хвърлил в пламъците.
— И тогава се случило най-лошото.
— Най-лошото? — попита любопитно Гунар.
— Докато изгаряла заедно със своя капитан, вещицата закрещяла и проклела планината Домен.
Почувствах как буца заседна в гърлото ми. Не знаех за това проклятие. Значи красивата и дръзка Бриджит, изгорена със своя капитан, е изрекла своето проклятие върху планината Домен, преди да умре?
— И какво е било проклятието?
Сервитьорът ни погледна с известно съчувствие.
— Не знам дали да ви го кажа, изглеждате толкова влюбени.
Мислено го умолявах да замълчи.
— Предпочитам да не знам.
— А пък аз, да — дръзна привидно смел Гунар.
— Проклела всички влюбени, които се срещат в планината в нощта на Белтебре. Да са толкова нещастни, колкото тя и капитанът.
Скочих от масата, чувствах, че коремът ми се бунтува и супата се надига застрашително. От разказа ми се обърнаха червата и повърнах всичко, до последната капка. Върнах се бледа и с торбички под очите. Намерих Гунар сам да сърба последната лъжица.