— Съжалявам, мислех, че се забавляваш.
— Никак не обичам истории за вещици, изгорени на клада. Ти знаеше ли я?
— Не, но знаех, че планината Домен е омагьосана.
— Знаел си го?
— Това е легенда.
— И си ме завел там, като си знаел за проклятието?
— Не, заведох те, защото знаех, че ще сме сами, ти и аз. Никой не стъпва в планината Домен поради тази зловеща легенда.
— Не ми харесва.
— Сега да не ми кажеш, че вярваш в легендите.
Не знаех как да кажа на Гунар, че тези жени са съществували и умрели по вина на безотговорни хора като сервитьора, който би се заклел без колебание, че ги е виждал да колят елени или да отвличат деца. Тези жени са били Омар и са чествали мирно ритуалите си за пречистване година след година. Били са акушерки, знахарки, поетеси и музикантки, чувствителни жени, интелигентни, образовани и готови да помагат на останалите жени, като бедните приятелки на Хелга, които живеели затворени в домовете си, подвластни на настроението на своя викингски воин.
Не можех да кажа всичко това на Гунар, защото не би ме разбрал. Но той не беше глупак и усещаше, че бе сбъркал.
— Съжалявам.
— Благодаря все пак, знам, че го направи за мен.
Бе го сторил, за да ми угоди, но с това само ни навлече проклятието за нещастна любов, което вече висеше над главите ни. И ако това беше вярно, ако Бриджит беше направила заклинанието, преди да умре, никой друг, освен духа й не можеше да го обезсили.
На другата сутрин проклятието започна да се проявява. Собственикът на хотела върна паспорта на Гунар, но се престори, че е загубил моя.
— Съжалявам, но сега не го откривам. Ако сте така любезни да изчакате малко…
Пребледнях и умоляващо погледнах Гунар. Той ме разбра и ме избави от затруднението:
— Намислили сме да преминем във Финландия и паспортът ни е необходим.
— Дежурния от нощната смяна го няма и не знам къде го е оставил — излъга собственикът.
Гунар си погледна часовника.
— Ами добре, ще се възползваме да направим екскурзия до острова и ще се върнем за вечеря. Мислите ли, че дотогава ще се намери?
Собственикът се усмихна.
— Сигурно.
Излязох от хотела с омекнали крака. На Гунар му беше ясно какво трябва да направим.
— Да изчезваме оттук.
— Какво мислиш, че е станало?
— Паспортът ти е в полицията и сравняват данните с тези на Интерпол. Възможно е да свържат снимката ти с истинското ти име и в такъв случай да те задържат.
— Но… Защо?
— Видът ти на момиченце не ги е убедил или са намерили нещо странно във фалшивия ти паспорт, или… Може би има заповед да бъдеш арестувана. Кой знае.
Не ми се живееше.
— И какво ще правим? Как ще излезем от страната?
— С кораб.
— Ще ми искат документи.
— Не и там, където ще те заведа.
Доверих се напълно на Гунар и се отдалечихме от злокобната планина Домен, без да си взема фалшивия паспорт. Забравих за името Лорена Касае и за възрастта, на която се предполагаше, че съм — двайсет и две години.
Спряхме се в летен саами къмпинг да купим провизии. Саамите са били древните обитатели на тези безплодна земя, притискани и изселвани през вековете. Много са различни от скандинавците с германски и славянски произход. Те са от азиатски тип — с черна коса, дръпнати очи, нисък ръст, набита конструкция и говорят на език, който идва от Урал.
Загубихме се в лабиринта от магазини. Саамите се местеха заедно със стадата си в търсене на тучни пасища, а децата тичаха и си играеха с кучетата самоед, заобиколени от облаци комари, без изобщо да им обръщат внимание. На мен обаче всеки ден ми се появяваха нови ухапвания, а някои от тях бяха подути и болезнени. Гунар предложи да се сдобием с ръчно изработени горни дрехи.
— Те са най-добри, не пропускат и предпазват.
Саамите сами си щавеха кожите от елени и хермелини, а после ушиваха практични зимни дрехи — палта, панталони и ботуши, за които по-късно бях благодарна.
— Ще купя еленово месо — промълви Гунар.
И влезе в магазин, където беше гостоприемно посрещнат от мъж, който изглеждаше водач на общността.
Остави ме да се пазаря за цената на хубава хермелинова шапка с две хлапета, хитри като лисици. И изведнъж чух да се говори на древния език. Езикът на Омар. Обърнах се и се озовах лице в лице със стара и достопочтена видра. Беше магьосница Омар, с бяла коса и дръпнати, излъчващи мъдрост очи. Тя зашепна, хвана ме за лакътя и го стисна силно, като в стоманени клещи. Децата направиха кръгом и търтиха да бягат. Уважаваха я, но и се бояха от нея. Най-вероятно беше известна като чародейката на общността и това ги плашеше.