Вцепених се от изненада. Последното, което очаквах, бе да срещна друга пратеничка на майка си. И ето че тя стоеше там пред мен, заплашителна и препречваща пътя ми.
— Селене, предай се на старата Палтоу. Предай се на правосъдието Омар.
Престорих се, че не я разбирам.
— Не бягай, Селене, така е по-зле.
Не отвърнах на поздрава, с който ме удостояваше, но старата видра ми изви силно ръката и ми погледна китката.
— Опитала е от кръвта ти, ще те довърши.
— Кой? — попитах уплашена.
— Баалат.
Настръхнах. Не можех да повярвам, не исках да се вслушам в думите й. Старата Омар настоя:
— Също като Мерицел.
Какви ги говореше тази видра Омар?! Опитах да се отскубна, но старата Палтоу показа невероятна сила и ме накара да извикам от болка.
— Върни се при Деметер, твоят клан те издирва.
— Невинна съм, не аз убих Мерицел.
— Баалат те преследва, намерила те е, момиче. Присъедини се към събора. С общи сили ще се борим срещу тях.
— Не искам да се боря с никого. Аз съм простосмъртна.
— Не, не си, Селене, магьосница си. Не ме карай да използвам силата си срещу теб.
И старата Палтоу извади атамето си и заплашително го размаха пред очите ми. Изпаднах в ужас. Само при вида на кинжала краката ми се разтрепериха. Атамето бе оръжието, отнело живота на Мерицел, а сега старата видра го насочваше срещу мен.
Вкопчихме се в люта схватка. Усещах силата й като пипала, които ме стягат и се опитват да ми наложат отново защитния обръч. Почувствах се пленница, неспособна да избягам. Палтоу ме надвиваше с магията си, впримчваше ме и здраво ме омотаваше с въжета на волята си. Бях пленница на Омар. Най-накрая Деметер използва силата си срещу мен. Почти не можех да се движа, но извиках:
— Гунар!
Беше единственото, което успях да кажа.
И Гунар мигновено излезе от магазина на вожда Алаак, натоварен със сушено месо. Като ме видя да се боря със старицата, въоръжена с атамето, той се завтече към нас и без да се замисля, светкавично изтръгна кинжала от ръцете на старата Палтоу, дръпна я от мен и я стисна здраво.
— Стой мирна.
Отдъхнах си. Бях свободна, можех да движа ръцете и краката си без проблем. Гунар прекъсна заклинанието, което Палтоу плетеше като паяк около тялото ми.
— Да се махаме оттук — помолих го изплашена, като не смеех да погледна Палтоу.
Гунар ме защитаваше с прегръдката си.
— Нарани ли те?
— Не, да тръгваме.
— Искаш ли го? — попита ме той, като ми подаде ножа.
Гунар се заблуждаваше, мислейки, че се бяхме счепкали заради атамето, но ако го оставех на старата Палтоу, тя можеше да го използва срещу мен.
— Да, исках да го купя.
Като все така ме държеше в прегръдките си, той хвърли няколко монети на магьосницата, която с притворени очи шепнеше някакъв псалм, вероятно да уведоми Омар за моето присъствие.
Изглежда съм имала много разтревожен вид, понеже Гунар ми даде да отпия малко ликьор, накара ме да дишам дълбоко и след това потеглихме с колата. Караше изключително внимателно и скришом поглеждаше дали съм добре. Успях да се поуспокоя чак след няколко часа, когато вече бяхме на достатъчно голямо разстояние от видрата Омар.
Все още стисках в ръка атамето и ми се искаше да го изхвърля през прозореца. Но ако го направех, Гунар нищичко нямаше да разбере. Така че го прибрах в чантата си, а Гунар снизходително ми се усмихна.
— Какво, омагьосан ли е?
Изумих се. Откъде знаеше?
— Защо?
— Тази жена беше магьосница. Такива като нея по-добре да не са ти врагове, опасни са.
— Благодаря ти, че ме отърва от това положение.
— А ти занапред избягвай да се забъркваш в каши. Не забравяй, че едва се измъкнахме от полицията.
Гунар беше прав, но и аз също. Макар и да не можех да му кажа, че тази жена е магьосница Омар, изпратена от майка ми да ме арестува. Чувствах се безсилна.
— Не искам да виждам повече жени наоколо. Мразя ги.