— Няма да ги видиш дълго време.
— Защо?
— Качваме се на китоловен кораб.
— На китоловен кораб?
— Това е единственият начин да се прехвърлим в Исландия без документи.
— Но…
— Нали не си забравила, че сме бегълци?
В риторичния му въпрос се четеше укор, който ме накара да млъкна. Нима Гунар се съмняваше в невинността ми?
Глава осма
Китоловният кораб
Никога не съм одобрявала лова на китове. Напротив, участвала съм в протестни демонстрации срещу този улов, застрашаващ с унищожение и изчезване най-големия морски бозайник на планетата. Но Гунар ме убеди, че уловът на минке е нещо различно.
— Това е вид риболов, традиционен и семеен, който винаги се е практикувал по норвежкото крайбрежие.
— И така убиват по-малко от горките китове?
— Разбира се. Ловува се в съвсем нищожни количества и се използва всичко — месото, мазнината, китовата мас, та дори и мустаците.
— Да бе, да. Още малко и ще ме убедиш, че ловците на китове са едва ли не добри хорица…
— Не се заблуждавай. Тези, които почти са унищожили китовете, са промишлените риболовци, на това отгоре само използват китовата мас, а останалото го изхвърлят в морето. Това си е неоправдано разхищение!
— И какво казваш за рибите минке? — предпазливо попитах.
— Това е най-дребният от всички мустакати китове, с дължина под десет метра. Колкото три крави. С него едно семейство се храни цяла зима.
Всъщност нямаше голяма разлика с нашето клане на прасето.
— Мъчат ли се?
— Сегашните автоматични харпуни нямат нищо общо със старите, които само са ги ранявали; агонията им е траела прекалено дълго. За разлика от преди сега умират почти мигновено.
Думите му в подкрепа на новите методи ми прозвучаха убедително.
— И ще ни отведат в Исландия?
— Такава ни е уговорката. Ще се отклонят от маршрута си, за да ни оставят в Рейкявик, без да минават през митницата и полицейския контрол. Така ще използват да вземат провизии за обратния път.
Качихме се на кораба същия следобед в Рейне, красиво пристанище, защитено от ветровете, известно като перлата на Лофотен. Очарованието на планините и на населените от гноми и рибари брегове се предаваше и на китоловците.
Вместо груби и татуирани мъже, които плюят върху дъсчената палуба на кораба, видях екипаж от млади, гладко избръснати и приятни на вид хора. Бяха еднакво привлекателни — руси и стройни, представиха ми се по име и тъй като всички си приличаха по сините очи и чертите на лицето, ми се сториха като по-малките братчета на Гунар — войска от ангели викинги. Накрая ги кръстих морски берсекери. Бяха почти божествени, липсваха им само бели криле, за да полетят.
Някои бяха студенти и работеха като рибари през лятото. Останалите, обветрени и загорели, си бяха открай време ловци на китове на средна възраст, винаги готови да се засмеят. Всички те бяха членове на една обща голяма фамилия, чийто патриарх — тлъстият Карл Харстад — ни посрещна със сърдечни прегръдки и гордо ни показа малкия си плавателен съд, само с осемдесет фута дължина, както ми преведе Гунар.
Перспективата да пътувам с гостоприемното семейство Харстад, представено от мъжката му част, ми се стори най-прекрасният начин да приключа със стария си живот и да се впусна в околосветско пътуване към острова на Гунар. Пътешествие без комари, без полиция и без магьосници Омар — това не ми приличаше на отчаяно бягство, а по-скоро на приятно прекарване на ваканция.
Лъжех се обаче.
Броени минути преди корабът да отплава, на палубата се появи и последният моряк, мъж на около седемдесет години, слаб като клечка, с изгоряла и съсухрена от слънцето и йодните изпарения кожа. Очевидно идваше от запой в кръчмата. Личеше си от километри. Вървеше и си пееше, метнал багажа си през рамо. Изкачи стълбата с необичайна за възрастта си бързина, но щом видя Гунар, се закова на място, като поразен от гръм, протегна боязливо ръка към лицето му и възкликна:
— Ингар, Ингар, това съм аз, Кристиан-Мо, не ме ли позна?
С усмивка на лицето Гунар потупа моряка по гърба.
— Кристиан-Мо — натъртено каза той, сякаш се мъчеше да си спомни.
Тогава морякът го сграбчи с необикновена сила, а костеливите му пръсти се вкопчиха в ризата на Гунар.
— Стара лисицо, пиянде такова, значи си жив и не си се удавил!