— Стой тук, да ми носиш късмет.
— Аз ли?
— Ти си моята русалка.
Останах притихнала на пода, прегърнала краката му, стараейки се да не се движа и да не издавам нито звук.
Изминаха часове и усетих колко много ме е уморило това сковано положение. Най-сетне китовете бавно се престрашиха и вече успокоени, започнаха да се приближават към корпуса на кораба ни. Притаих дъх като останалите, докато капитанът не даде знак за стрелба. Дори и днес си го спомням отлично.
Гунар се изправи, нададе див вик и хвърли умело харпуна. Другите го последваха почти едновременно и настъпи страшна шумотевица. Болезнените писъци на минките ме оглушаваха. Умираха и викаха отчаяно за помощ, можех да разбирам объркването им, даже да усещам раните им. Най-лошото настъпи, когато зърнах едно малко китче, останало само.
Запуших си ушите да не го чувам, но дори и така долавях сърцераздирателните му вопли. Плачеше за мъртвата си майка.
Гунар ме попита какво ми е. Без да осъзнавам, крещях и тичах напред-назад по палубата, запушила ушите си с ръце.
— Не ги ли чуваш? — запитах аз.
— Кого? — ме попита Гунар изумен.
— Ранените минке — отвърнах.
Гунар ме изгледа така, както се гледат откачилите.
— Искаш да кажеш, че ги чуваш?
— А ти не ги ли чуваш?
— Разбира се, че не. Това е невъзможно. Китовете общуват помежду си чрез вълни, които са недоловими за човешките сетива.
Пребледнях, но не изпитах нито капчица съмнение. Бяха звуците им, гласовете им. Не настоях, но разбрах, че старият Мо бе дочул разговора ни и сега ме гледаше по друг, по-особен начин.
Може би това беше поредният номер на Деметер, за да ме разобличи? Не ми беше известно вълчиците Омар да умеем да общуваме с китовете.
Не можах да понеса гледката, когато започнаха да ги чистят и режат на парчета. Смрадта на сланина и кръв предизвика гадене у мен. За да дам малко почивка на обонянието си, се затворих в каютата на кърмата и се заех да галя малката Лола — жива, топличка и близка. Гунар влезе, опръскан в кръв от глава до пети. Отсъствието ми го беше разтревожило.
— Селене? Селене, добре ли си?
— Студено ми е — рекох аз, цялата разтреперана.
Седна до мен и ме хвана за ръката.
— Има ли ти нещо? Да не си болна?
— Не, просто съм премръзнала и изморена.
Гунар като че не ми повярва особено. Щеше да ми е трудно да продължавам да го лъжа.
— Виждаш ми се много бледа. Завий се добре и се опитай да поспиш.
— Хайде, отиди да им помогнеш — предложих, като чух, че го викат от палубата.
Гунар трябваше да излезе, но се тревожеше за мен.
— Ще кажа на Мо да ти прави компания. Сега спи, малката ми.
Унесох се и заспах. Потънах в дълъг, неспокоен сън, нарушаван от кошмарното видение на малкото китче, което плачеше безутешно. Когато се събудих, не бях сама. Старият моряк Кристиан-Мо бдеше над мен. Усмихна ми се с беззъбата си уста и ми подаде позеленяла от ръждата лъжица, която се опитваше да напълни с някаква течност от манерката си. Отказах да пия, но той настояваше. Не се предаваше лесно.
— Трябва да хапнеш нещо, момиче. И залък не си слагала в уста.
— Не съм гладна.
— Страдаш от морска болест. Ако не ядеш, няма да оцелееш. Няма да дочакаш да стигнем брега.
И беше прав, стомахът ми се беше свил на топка и не приемаше нищо, повръщах, надвесена над въжетата на палубата, зад гърба на Гунар, за да не го тревожа. Бях отслабнала и старият моряк го беше забелязал.
— Вземи, това е против стомашни неразположения и ще ти помогне да преодолееш морската болест.
Водена от инстинкта си, послушах съвета му. И добре направих. Сиропът, който ми предложи, имаше остър, горчив вкус и макар че ми се догади, не можах да го повърна. Подейства ми светкавично. Въпреки че продължаваше да ми се гади, спрях да повръщам. После ми предложи превъзходен и лек рибешки бульон и парченца треска. Бях му признателна. Беше истинско облекчение да усещам как храната си остава на мястото и ми дава сили.
— Благодаря! — прошепнах с отслабнал глас.
Кристиан ми премери пулса и сложи ръка на челото ми.
Очевидно състоянието ми изобщо не го успокои.
— Болна си — потвърди той.
Вече го знаех и не можех да се преструвам пред него. До този момент не исках да плаша Гунар, но отпадналостта и виенето на свят изчерпваха силите ми. Мо беше навил внимателно ръкавите на ризата ми и с ужас гледаше ръцете ми, зачервени и надупчени като решето от множество възпалени ухапвания.