— Комари — подметнах аз.
Но старият Мо поклати глава.
— Не, не са комари — убедено отсече той.
Уплаших се. До този момент полагах усилия да забравя думите на саамската врачка, но сега отново ме връхлетя ужасяваща мисъл. Дали наистина не бях жертва на Одиш? Спомних си думите на видрата. Бях си помислила, че сигурно нарочно е искала да ме изплаши, за да ме накара да се върна, но старата Омар ме беше предупредила, че Баалат ми изпива кръвта.
Не помнех да съм поглеждала в очите някоя жена. Не усещах остро пробождане в сърцето. И въпреки това, цялата тази отпадналост, кошмарите, усещането за някакво постоянно и заплашително присъствие, което приписвах на Деметер… Ами ако не беше Деметер? Тези пипала…
Каква глупачка бях! Всички знаци безпогрешно говореха за… Одиш! Баалат!!!
Разтреперих се.
Кристиан-Мо ме галеше с необичайна нежност по лицето.
— Чу ли ги наистина?
Не можех да го излъжа:
— Да, чух вика на китовете.
— Знаех си, че си специална, като нея.
— Като кого?
— Като Камила. Тя също ги чуваше.
— Китовете ли?
— Казваше ми, когато се приближаваха, никога не бъркаше, а когато убиех с харпун някой от тях, плачеше. Много приличаш на нея.
— На Камила? — поинтересувах се със страх.
— Да, нещо в очите ти… в тайната ти…
— Тайната ми? — повторих уплашено.
Старият моряк се наведе над мен, шепнещ:
— Камила си имаше тайна, затова я убиха.
— Кой?
— Не се разбра. Полицията заяви, че е било убийство. Беше бледа като платно, без капчица кръв. Когато се връщам на брега, ходя на гроба й. Нося й цветя и си говоря с нея. Тя ми отговаря. Казва ми, че ме очаква скоро.
— Каква ти е била?
— Годеница. Щяхме да се женим.
Внезапно ме прониза смътно подозрение. Може би годеницата му Камила е била… Омар. Реших да помоля за помощ добродушния Мо. Беше от онези хора, които не те предават, не ти задават неудобни въпроси и са готови да приемат всякакво обяснение, колкото и абсурдно да е то.
— Кристиан, трябва да ми помогнеш.
— Да, хубавелке, Кристиан ще ти помогне.
— Искат да ме унищожат.
— Кой?
— Злите вещици.
Както и очаквах, той не се изненада.
— Не се страхувам от вещици.
— Изчакват да заспя, за да ме нападнат. Тези белези са от тях. Пият от кръвта ми. Отслабват силата ми.
Мо ме хвана за ръцете.
— Старият Мо няма да те остави, както остави Камила. Спи. Аз ще бдя над теб.
Преди да затворя очи, му зададох един последен въпрос:
— И Ингар ли беше толкова хубав като Гунар?
Мо отново разтегна беззъбата си уста в някакво подобие на усмивка.
— Дори още повече. Момичетата бяха готови да се хвърлят в морето за една негова целувка.
Заспах и сънувах красавеца Ингар, макар че никога не го бях виждала, а накрая дори обърках образа му с този на Гунар. И с мен се получаваше същото като с Кристиан Мо, който се припознаваше и бъркаше хората едни с други. Останал сам-самичък на този свят, старият моряк искаше да си върне покойниците: удавилия се приятел, убитата му годеница… и вярваше, че ги открива в очите на живите. В едно обаче бях сигурна — в предаността му.
Събудих се от силното клатушкане на кораба. Или може би не беше само това. Вероятно имах предчувствие, че нещо става. Отворих очи и видях Кристиан-Мо, вдигнал стола, канеше се да го стовари върху главата на малката Лола.
— Не! — изпищях.
И викът ми се оказа решаващ, тъй като Кристиан-Мо се стресна и Лола се измъкна на милиметър.
— Този плъх беше в леглото ти! — извика той, като я сочеше.
— Не е плъх, а хамстер.
— Отвратителни гризачи. Мръсни и коварни твари, изяждат зрънцата, хапят деца и разнасят болести. Във водата.
Изненада ме, че използва същите думи като Гунар, но нямах време за губене в разсъждения. Беше приклещил Лола в ъгъла на тясната каюта. Аз вече бях скочила от леглото и застанах между тях.
— Това ми е домашен любимец, спи с мен.
В този момент корабът отново опасно се наклони, двамата залитнахме, загубили равновесие, и Лола успя да се шмугне под краката ни и да се стрелне към полуотворената врата.