Силен гръм ме парализира. В този миг Лола скочи към палубата, вратата се отвори с трясък и през нея успяхме да видим силна светкавица да раздира небето и плътната завеса на дъжда.
— Лола, чакай!
Излязох след уплашената хамстерка, която предпочиташе бурята пред гнева на стария Кристиан-Мо.
Едвам се държах на краката си. Яростният вятър, комбиниран с разлятата по пода кръв и мазнината на китовете, бяха превърнали палубата на кораба в опасна пързалка. Краката се хлъзгаха и беше невъзможно да се запази равновесие. Лола избяга, буксувайки на завоите, а аз, докато тичах след нея, на няколко пъти паднах, без да успея да я хвана.
Екипажът бе принуден да преустанови работата си по разфасовката на улова и всички се бяха заели със сериозната задача да овладеят малкия плавателен съд и да не се стигне до корабокрушение, причинено от силните вълни. Моряците бяха защитени с дебели жълти дъждобрани с качулки и едва ги различавах един от друг. Морските берсекери, като слънчеви лъчи сред бурята, изтребваха водата и отпускаха въжетата по заповедите на капитана. Моят Гунар също работеше усърдно и далеч по-умело от останалите. Като ме видя, ми направи знак да се оттегля, но аз не го послушах. Ако не успеех да хвана малката хамстерка и да я прибера, някоя от вълните, които заливаха една след друга пода на палубата, щеше да помете и нея.
И изведнъж я видях. Катереше се по мачтата. Малката ми любимка беше оцеляла, но ако корабът рязко се залюлееше, щеше да падне в морето. Така че се закатерих след нея. Един глас се опита да ме спре, но като видя, че не се подчинявам, силни ръце ме хванаха за ризата и ме хвърлиха на пода. Паднах тежко и разтърках очите си — дъждът плющеше, образувайки плътна завеса, от която нищо не можех да видя.
Някаква неясна сянка се катереше по мачтата след малката Лола, слаб и невероятно пъргав силует протягаше костеливи ръце да я хване. Запуших уста, за да не изкрещя. Беше Кристиан-Мо. Какво целеше? Да я спаси или да я убие?
Така и не разбрах.
Внезапно блесна светкавица, последвана от оглушителен трясък. Тъпанчетата ми едва не се пръснаха. Трябваше да мине много време, за да асимилирам явлението, на което бях свидетел. Екипажът и аз бяхме оцелели, но падналият върху мачтата гръм уби стария Кристиан-Мо.
Кристиан-Мо беше мъртъв.
Страшната буря постепенно утихваше. Разстроен, Гунар затвори безжизнените очи на стареца, а добрият капитан го облече с най-хубавите му дрехи и го покри със собственото си одеяло. Морските берсекери сложиха раницата на рамото му и след като поръсиха няколко капки върху полуотворените му устни, оставиха във вкочанените му ръцете бутилка ракия.
Целунах го по бузата и заплаках. Никой не разбра мъката ми и беше нормално, всъщност едва го познавах. Но каквито и да му бяха намеренията, той ми бе спасил живота. Само миг преди него аз се катерех по мачтата.
Не след дълго бурята отслабна. Няколко часа по-късно морето напълно се успокои. С простичка церемония, ръководена от капитана, хвърлихме тялото на стария Кристиан-Мо от борда, след което ме поканиха да хапна и да пийна заедно с другите в негова памет. Такъв беше обичаят да се сбогуваш с един морски вълк.
Гунар ме прегърна, без да знае защо плача, и се помъчи да ме утеши.
— Сега е щастлив, най-накрая ще се събере със своята Камила.
Изненада ме.
— Ти откъде знаеш?
— Кое?
— Името на годеницата му.
— Камила? Дядо ми е говорил за нея. Била е голямата му любов.
— Да. Умряла е млада, убили са я.
— Така ли ти каза Кристиан?
Не можех да споделя с Гунар съмненията и тревогите си. За миг ми бе хрумнало, че Камила вероятно е била Омар и е умряла от ръката на някоя Одиш. Нещата съвпадаха: Камила е чувала китовете, криела е тайни и е умряла обезкървена. Дали не си въобразявах?
Освен това си дадох сметка, че през последните месеци все се натъквах на истории за трагична и невъзможна любов — Хелга, Бриджит и Камила ме преследваха. За нас, магьосниците, няма нищо случайно. Следователно това трябваше нещо да ми говори. Три покойници ми шепнеха на ухо думи на предупреждение. За какво ли ме предупреждаваха?
Но предупреждението им беше безполезно, не исках да ги чуя. Нито пък исках да разбера как, подгизнала и опърлена, Лола се появи изпод дъските на палубата. Цялата трепереше и побърза да се сгуши в мен, търсейки топлина и сигурност. Беше оцеляла от бурята и светкавицата. Като мен.