Плаването ни продължи още една дълга седмица, която премина в проливен дъжд, режещ вятър и силно морско вълнение… Времето беше отчайващо, но не заради климата. Подозренията на Кристиан-Мо не бяха неоснователни. Окончателно разкрих, че ухапванията не бяха от комари. Струваше ми се, че белезите по ръцете и краката, някои от които възпалени и инфектирани, се бяха увеличили по време на пътуването ни и тъй като комарите не виреят далеч от сушата, реших да проверя. За да съм сигурна, маркирах с химикалка всичките убождания. На другата сутрин на лявата ми ръка се бяха появили две нови ранички. Това бе първото потвърждение. Всеки ден трябваше да добавям едно или две нови кръстчета към предишните.
Кой ме нападаше? Как? Кога? От трите въпроса имах ясен отговор само на единия — кога. Установявах появата на новите белези сутрин, на събуждане. Следователно ме нападаха, докато спя. Що се отнася до това КОЙ, бях почти убедена, че е Баалат. Колкото повече мислех върху това, толкова повече прилики откривах. В продължение на два дълги месеца Баалат бе издевателствала над Мерицел, като й е източвала бавно кръвта, което е причинявало повръщане и отпадналост. Не разбирах обаче кое я спираше да ме довърши веднъж завинаги, както го бе направила с толкова други Омар? Дали с болното си съзнание не чакаше сгодния момент да ме срази с един удар, или например да ме овъгли със светкавицата, която уби Кристиан Мо? Бях все по-сигурна, че мълнията беше предназначена за мен и че я бе предизвикала Баалат.
Все по-често ме спохождаше една мисъл. Ами ако именно Баалат беше пронизала гърдите на Мерицел с моето атаме? Ако искаше да стори същото и с мен?
Уплаших се. Нямаше с кого да споделя страховете си и не исках Гунар да научи тайната ми. Не би ме разбрал, не би могъл и да го понесе. Омар знаехме от опит, че мъжете не приемат съпругите им да са магьосници. Самата мисъл за това ги плаши и те или ги изоставят, или ги предават. От малка все това ми бяха повтаряли, ето защо, в духа на моите предшественички, старателно пазех в тайна факта, че съм магьосница. Макар че тази тайна можеше да ми коства живота, също като на тях.
В открито море, без моята вълшебна пръчица, без да имам до себе си някоя посестрима Омар, към която да се обърна, без близък, на когото да доверя страховете си, се чувствах ужасно самотна. Заклевах се, че следващата нощ няма да заспя, но въпреки усилията ми да остана будна, не можех да издържа и за кратко се унасях в неспокоен, прекъсван сън… Дори и секунди бяха достатъчни на Баалат да действа. Някой ден, когато тя реши да ме довърши, просто няма да се събудя. Може да се случи по всяко време.
Понякога лягах за малко да си почина, с атамето на старата Палтоу под възглавницата, с ръка, стиснала здраво дръжката му, готова на мига да прережа врата на потенциалния враг, но всъщност на кого?
Отчаяно се нуждаех от помощ и накрая, след дълги размисли, реших да престъпя клетвите и да направя заклинание, за да си осигуря отново предпазен щит. За моя голяма изненада обаче не успях да го направя. Дали от тревогите или от пълната ми отпадналост, но магията ми нямаше ефект. Без пръчица и без помощта на други Омар нямах сили. Опитах се да отправя телепатичен повик на майка си, но и тук претърпях провал. Нещо пречеше. Никога преди не ми се беше случвало. Безсилието ми ме отчайваше и с нетърпение броях дните, оставащи до пристигането ни в Рейкявик.
За щастие, имах атамето на Омар. Щом стъпех на сушата, щях да отида в гората, да си издялкам нова пръчица и на някое от поредните сборища на Омар да поискам тяхната помощ. Нападението на Баалат ме оневиняваше. Също като Мерицел бях жертва и това хвърляше нова светлина по случая.
Мъчех се да си повярвам, че Омар не биха ме съдили жестоко. Карла би оттеглила обвинението, а Деметер би ме защитила… Нуждаех се от магьосниците Омар. Не ме интересуваше присъдата. Пред угрозата да изгубя живота си всичко останало не бе от значение.
Опитах се да си спомня кой клан живее на острова. Кобилите! В паметта ми изплува образът на една много висока исландска кобила, която веднъж посети майка ми.
Кожата й бе мъртвешки бледа, а цветът на очите й беше светлозелен с жълти оттенъци, като на котка, но най-характерно за нея беше тембърът на гласа й — истинска музика. Да я слушаш да говори, бе като да слушаш партитура на Шуман. Казваше се Холмфридур.
Отново и отново си повтарях, че съм силна, че не искам да умра, че трябва да потърся начин да се защитя и че не бива да си позволявам никакви моменти на слабост.