Успях да издържа три дни без сън. Плясках се по бузите, пиех по няколко литра кафе на ден и освежавах лицето си, пръскайки го с дъждовна и с морска вода, само и само да остана будна. Докато накрая почувствах, че не мога повече, сгуших се в прегръдките на Гунар и се оставих да ме отнесе в леглото. Гунар беше угрижен и изненадан от състоянието ми. Усъмни се, че нещо крия, и аз напразно се кълнях, че нищо ми няма, просто се нуждая от почивка и искам да се наспя спокойно, без да сънувам кошмарите, които след смъртта на Кристиан-Мо ме измъчваха всяка нощ.
— Спи, малката, наспи се хубавичко.
Гунар нежно ме залюля в обятията си, като малко момиченце. Веднага щом се гушнах в него и усетих топлината на кожата му, успокояващия ритъм на дишането му и ласката на ръката по косите ми, очите ми мигом се затвориха.
Не знам какво точно съм сънувала, но знам, че в съня изпитвах силна омраза, насочена неизвестно към кого. Бях на път да извърша някоя лудост. Събудих се от рязко дръпване и болка в китката. Беше Гунар, който ме държеше здраво и крещеше на странен език, на исландски, предполагам, докато не пуснах онова, което държах в ръката си. Метален предмет падна на пода с гръм и трясък. Беше атамето на Палтоу, моята двуостра кама. Зашеметена станах и с един поглед осъзнах положението. В съня си се бях опитала да намушкам с ножа Гунар. Той прекара пръсти по врата си и ми показа мъничка капка кръв.
— За малко да ми прережеш гърлото.
Не знаех какво да кажа.
— Съжалявам, наистина съжалявам.
Все още усещах някаква омраза в мен. Насън нещо ме беше подтикнало към гняв и желание за разруха. Бях уплашена от себе си, а Гунар, с право, беше притеснен.
— Може ли да знам защо спиш с нож под възглавницата?
Излъгах, разбира се:
— Кристиан-Мо ми каза, че в пълен кораб с мъже трябва да имам добър нож подръка.
— Докато спиш в обятията ми?
— Беше под възглавницата, не бе съзнателно…
Гунар се наведе и взе атамето.
— Това е ножът, който купи от старата саами.
— Да, лапландски е, струва ми се… — излъгах отново.
Гунар го проучи с любопитство и докосна острието.
— Омагьосан е. С две остриета и е дяволски остър.
Веднага го взех и го скрих. Гунар ме принуди да го погледна в очите.
— Ти ме мразеше.
— Аз? — виновно прошепнах.
— Беше с отворени очи и ме гледаше с ненавист.
Уплаших се. Това аз ли бях? Действително ли бях заспала?
— Не си наред. Не нападах теб.
— Сигурна ли си?
От въпроса му ме заболя повече, отколкото ако ми беше вдигнал лют скандал. Давах си сметка, че след всяка необяснима случка Гунар ме гледа все по-подозрително и недоверието му към мен расте. Долавях го, усещах го. Това, че съм магьосница, отблъскваше Гунар от мен. И ако нещо ме плашеше повече дори от Балаат, то това беше страхът да не го изгубя. Все повече и повече тайни заставаха помежду ни.
Спешно се нуждаех от помощ.
Селене млъкна.
— Трябва да тръгваме. До дванайсет часа трябва да сме освободили стаята.
От доста време говореше и Анаид, вече закусила, беше облечена, сресана и готова за път.
— Това е отвратително — промърмори Анаид, впечатлена от разказа на майка си.
— Кое, мила? — попита Селене, като помъкна куфара си.
— Това да си магьосница. Няма измъкване. Съдбата те преследва… Ужасно е.
Селене я прегърна.
— Съжалявам, може би прекалих с черните краски в описание на събитията, но ти не се тревожи. Това, което се случи на мен, няма непременно да те сполети и теб. Докато съм с теб, никоя Одиш няма да те нападне.
Всъщност Анаид беше разстроена по други причини. Рок бе решил да скъса с нея веднъж завинаги, без да й дава обяснения. Беше възмутена от него, но си го изкара на Селене:
— Гаджето ти си е имало причини да ти няма вяра. Не мислиш ли? Горкият, не е имал представа и за една трета от кашите, в които си била забъркана.
— Естествено. Никоя Омар не се разкрива пред любимия си.
Анаид беше едва на петнайсет години. Беше още твърде крайна в преценките си и искрено се възмути:
— И как простосмъртен ще се влюби в теб, ако трябва да го лъжеш и мамиш?
Селене въздъхна.
— Простосмъртните също го правят.
— Така ли? Защо?