Единственото нещо, от което имах нужда, беше гора, за да си издялкам пръчица и да направя заклинание за предпазен щит. Но в онова село нямаше дървета. Валеше, небето беше сиво и силен леден вятър помиташе улиците.
— Ще отпразнуваме пристигането си по викингски — обеща ми Гунар, като ми намигна, когато стигнахме до стоянката.
Качихме се в едно такси и аз удобно се настаних на задната седалка, докато Гунар си говореше с възпитания таксиметров шофьор, толкова различен от онези скандалджии в моята страна. Исландският беше меден и напевен, различен от норвежкия, макар и двата езика до известна степен да бяха близки.
Известно време ги слушах, докато пейзажът не ми погълна изцяло вниманието. Под дъжда и мъглата Исландия беше оголена. Прекосихме обширно поле, покрито с тъмна застинала лава, без дървета, без трева. Лава, изригнала от Снайфелсшюкъл — вулканът, който стига до центъра на Земята, а кратерът му се крие в облаците. Но нещо липсваше. Нямаше гори!
— Къде са горите? — попитах с тънък глас.
Гунар и таксиметровият шофьор се изсмяха.
— Исландия е обезлесена. Не останаха никакви гори. Именно в това е нейната беда и нейното величие. Пасища, скали, лава и лед.
Тогава си помислих, че шансовете ми са нищожни. Къде, по дяволите, бих успяла да си издялам пръчица? Трябваше да открия Холмфридюр, беше единствената ми надежда.
Онзи самотен остров, обвит в мъгли и изпарения от гейзери, едва осветен от слабото измамно слънце, ме разтревожи. Гунар ме беше предупредил за действието на земни сили. И наистина ги имаше. Долавях постоянното им присъствие. Можех да чуя далечните им гласове, които се губеха в мъглата, и блещукащите светлини, нямащи нищо или почти нищо общо с електричеството. Действително, Гунар беше прав — свръхестественото в Исландия властваше над разума. Но вибрациите на тези сили никак не ми харесваха. Намирисваха на смърт, на нещо гнило, като серните им води.
Гунар беше така любезен да ми обясни:
— Виждаш ли ей онази планина там?
Да, виждах я.
— Населена е с елфи и е било невъзможно да се изкопае тунел. Елфите пречели и чупели машините. Накрая решили да отклонят пътя.
Не се изненадах. Беше известно, че някои същества от света на мрака използват корените на дървета, процепите на скалите или отвора на вулканите да посетят нашия свят. Всички Омар от малки знаехме, че пътищата между двата свята могат да са много и различни. Езерото и слънчевият лъч винаги са били възпявани в стихове и легенди, но гейзерите лесно могат да бъдат използвани като средство за комуникация.
И изведнъж слънцето помръкна. Смяната на времето обичайно беше рязка и внезапна. Таксиметровият шофьор направи кратък коментар, който Гунар ми преведе:
— Вълкът изяде слънцето.
Беше вярно. Така изглеждаше.
— Част е от митологията ни — разясни ми Гунар. — Според вярванията на викингите, краят на света ще настъпи, когато Асовете и Вановете, враждуващи божества, се убият един друг, а вълкът Фенри, жесток и кръвожаден като баща си Локи, погълне слънцето и луната.
Да, бях чувала тези легенди. Помнех колко силно ми бяха въздействали и как по онова време дори ми се бяха сторили правдоподобни. Студена и негостоприемна земя като тази, която в продължение на цели пет месеца тъне в мрак, няма как да не навява песимизъм. Затова и природата сама си бе създала система, за да се съхрани. Планините, езерата, гейзерите и ледниците бяха защитени магически от нашествието на цивилизацията.
Накъде ли отивахме?
Не исках да попитам как се честват по викингски тези срещи. С лов на акули? С резбоване на дърво? С пиене от череп? Или като ме хвърлят в някой вулкан, за да умилостивят гнева на боговете?
Много скоро го разбрах и едва не се сварих жива. Двамата с Гунар се озовахме накрая в гореща сауна на открито, която миришеше на развалени яйца. Гунар сияеше и жадно вдишваше зловонния въздух, излизащ от недрата на земята. Бързо се съблече и като пуфтеше от удоволствие, се пъхна в парната баня.
Сярната вода извираше от дълбините на земята с температура четиридесет градуса. Никак не ми се искаше да влизам в нея, но той настояваше и аз се съблякох, вкарах единия си крак и незабавно го отдръпнах с писък. Твърде късно, Гунар вече бе забелязал ръцете ми.
— Какво ти е на ръцете?
Пъхнах се в горещата яма. Все още ме боли, като си спомня.