— Това е за дъщеря. А за син — Гунарсън.
— И как се е казвал баща ти?
— Ейнар.
— Така ти си Гунар Ейнарсън.
Сервитьорката ми намигна.
— Прочети имената, като ги преглеждаш, сигурно ще си спомниш фамилията.
Плъзнах показалец по всички Холмфридюр от указателя, като разчитах на инстинкта си. Съсредоточих се и извиках в паметта си образа и котешките очи, които помнех. Пръстът ми се спря на едно име и без колебание посочих някоя си Холмфридюр Карлсдьотир.
— Тази е.
Гунар набра номера и произнесе няколко любезни думи на исландски, а после ми подаде слушалката.
Не можех да повярвам. Треперех от вълнение, като разпознах нежния мелодичен глас на Холмфридюр. Говорех на английски, тъй като бях с Гунар, но вмъкнах една фраза като зов за помощ на древния език. Обърнах на английски веднага щом забелязах как Гунар неразбиращо смръщи вежди.
— Трябва да те видя. Нося ти подарък от майка ми, но се боя, че не ще издържи още няколко дни.
Холмфридюр реагира светкавично и използвайки древния език, веднага ме покани. Затворих, като се мъчех да запаметя името на селото.
— Живее в Дюпивогюр. Селище на източното крайбрежие.
— Знам го — отвърна Гунар, внезапно станал много сериозен.
— Ще ме чака утре, тоест тази вечер за вечеря.
Гунар се начумери.
— Това е на петстотин километра оттук, а и пътят е много лош и труден.
Холмфридюр беше единствената ми надежда, единствената светлина в тунела, а, изглежда, на Гунар идеята не му се нравеше. Бях решена да отида, дори сама, ако се наложи. Така му и казах.
— Сигурна ли си, че няма да ни навлече някой проблем тази приятелка на майка ти?
Гунар не се доверяваше на непознати като Холмфридюр. И имаше основание — в края на краищата бяхме бегълци. Но за мен това означаваше живот.
— Кажи ми как да стигна дотам и после ще се върна. Ще отсъствам един ден, не повече.
Гунар си промени решението.
— Ще дойда с теб. После ще продължим до моята ферма.
Прегърнах го толкова бурно и възторжено, че без да искам, бутнах на земята чашата му с бира. Разби се на парченца и отказах да ги погледна. Сервитьорката дойде бързо и уплашена от сторената беля, а може би от суеверие, ахна. Исландците бяха много суеверни. Въпреки това ни пожела на добър час и благодари за бакшиша, който й оставихме.
Взехме под наем един джип, единственото превозно средство, с което можехме да се придвижваме по стръмните пътища, и излязохме от Рейкявик.
— От наводненията мостовете често пропадат, лед сковава павираните пътища, а земетресенията и изригванията унищожават цели магистрали — изкоментира Гунар.
Човек да се чуди това остров ли е или игра на „Монополи“, където на всеки три хода можеш да се върнеш в изходна позиция поради погрешно хвърлен зар, или да се натъкнеш на природно бедствие. Чувствах как природата взема надмощие над цивилизацията. Природните стихии владееха тази земя, в която бродеха духове и действаха енергии, а хората не могат да пуснат корен.
— Изтокът ще те изненада. Не е обикновена туристическа дестинация.
С ръка на прозореца, Гунар въртеше ловко волана с почти същата лекота и деликатност, с които галеше лицето ми и караше по криволичещата ивица между необикновените ледници от вътрешността и атлантическия бряг. Минахме под внушителни водопади, формирани от топенето на ледниците през пролетта. Водата се лееше навсякъде и от всички страни, от впечатляващи висини, бистра и кристална вода в изобилие. Беше толкова повсеместна и всеприсъстваща, че престанах да я възприемам като новост. Приех я и свикнах с нея също както, само за няколко часа бях свикнала с кожата и очите на исландците.
След като отминахме село Вик, всичко се промени. В началото тук-там се виждаше по някоя ферма, а след това пейзажът постепенно се превръщаше в плашещо пусти равнини от черен пясък, без скали, без нищо. Земя на огън и вода, на абсолютен контраст. Това бяха владенията на Вахтнайокутъл, най-големия и неприветлив ледник в Европа. Печалната гледка на тази почти безлюдна земя засилваше тревогата, която чувствах от предстоящата среща с Омар. Как ще ме посрещнат? Като предател? Като блудната дъщеря?
Бях капнала от умора, на ръба на изтощението, когато най-сетне в далечината съзрях малкото селце, сгушено сред дългата редица от фиорди. Тук пейзажът ставаше по-приветлив и предразполагаше хората да се заселят по тези земи, да си построят дървени къщурки и да се отдадат на риболов. Бяхме в Дюпивогюр.