— Прави заклинания, в които използва и мъртъвците за съюзници — спомних си аз.
— Но й е необходимо тяло — било то и на мъртвец — подхвърли очарователната старица Бьорк, която отново бе нахлупила ужасната си шапка.
— Възможно е да е използвала някоя хитрост, да се е вселила в чуждо тяло, за да може да се придвижва в пространството — предположи интелектуалката.
— Да, но чие? — потънала в размисъл, попитах на глас.
— Няма животно, което да може да вирее на толкова различни места и само да се придвижва на такива разстояния — изказа се селянката.
— Освен ако не пътува с хора — уточни Холмфридюр.
— Или ако не се е въплътила в човешко същество като… — младата викингска сервитьорка не довърши изречението, погледна ме с ужас в очите и си запуши устата с ръка.
Нейните посестрими проследиха със страх погледа й и си поеха дълбоко въздух, сякаш за да пропъдят някаква лоша мисъл. Всички инстинктивно се отдръпнаха от мен. Усетих го. Бях си възвърнала напълно уменията. Те ме отхвърляха. Безпогрешно разпознах реакцията за отпор, който — както майка ме беше учила — обикновено се активира в случаите на опасност или предчувствие за близко присъствие на Одиш. Жените Омар се бояха, че може аз да съм Баалат. Или че част от Баалат се е настанила в мен. Забелязвах го.
Изпълнени с подозрения, бяха тотално блокирали и не приемаха никакви външни внушения. Трябваше да ги убедя, че съм Селене. Ако не успеех, те не само нямаше да бъдат готови да ми помогнат, ами щяха да искат да ме унищожат.
По природа бях импулсивна, пряма и с темперамент, който както можеше да ми докара много главоболия и често ме забъркваше в страшни каши, така и, от друга страна, беше най-доброто ми оръжие. Избълвах истината в лицата им, за да не им дам възможност за отстъпление:
— Какво доказателство ви трябва, за да се убедите?
Холмфридюр отговори от името на всички.
— Да се убедим в какво? — неловко попита тя.
— Че съм Селене, че не съм Баалат, че тя не ме е обладала.
Засмяха се неестествено, насила. Тайничко се бяха разбрали да се преструват пред мен.
— Как ти хрумна тази глупост!
Да, но не беше глупост. Или бременността беше изострила сетивата ми, или можех ясно да чета мислите им, независимо от бариерата, която се опитваха да издигнат. Всички те бяха на едно мнение. Вътрешно си казваха, че във вените ми тече кръвта на Одиш. Надушваха я. Баалат не ми източваше кръвта, Баалат ме обладаваше като Мерицел.
Бяха се побъркали! Уплаших се да не решат да ме унищожат, за да се отърват от мен, мислейки ме за опасен таен агент.
— Искам да се свържа с майка си Деметер. Тя ще ви убеди, че не съм обладана от Баалат. Тя ме познава — рекох с повелителен тон, присъщ на дъщерята на някоя матриарша или премиерка.
— Сега не е удачно — лаконично възрази Холмфридюр.
В златистите й очи се четеше твърда непреклонност.
Беше безсмислено да настоявам, нямах никакъв шанс. Бях загубила първата битка и не можех да продължавам откритата борба. Реших да отстъпя.
— Може би утре тогава? — попитах с престорено смирение.
— Утре, да. Днес ще е по-добре да си починеш.
Усмихнах се измъчено, като нарочно исках да подчертая колко е плачевно състоянието ми.
— Съжалявам. От нерви е. Случиха ми се толкова много неща и съм твърде уплашена. Имам нужда от пръчица, за да се чувствам спокойна.
Знаех, че няма да ми дадат пръчица, понеже вече не ми вярваха.
— Утре, днес няма време.
Холмфридюр ми подаде студената си и влажна ръка. Беше потна и напълно лишена от топлина и доверие. Ръката на предател.
— Върви да поспиш, Селене. Трябва да си починеш.
— От една седмица не съм спала — признах си. — Имам нужда да спя, и то на територията на Омар, и трябваше да взема нещо силно.
Говорех самата истина.
Придружиха ме обратно до къщата и в кухнята Холмфридюр ми предложи отвара за сън, от най-силните. Поблагодарих с усмивка, но щом тя се обърна, излях отварата в саксията на прозореца.
После се сбогувах и Холмфридюр ме придружи до хотела. Естествено, изиграх постановка. На всяка крачка се препъвах и се преструвах, че залитам. Холмфридюр ме държеше здраво и така, близо една до друга, си позволи да бъде откровена с мен: