— Бих искала да видя този Гунар — прошепна сърдечната старица. — Само един поглед ще ми е достатъчен, за да разбера дали е внук на онзи Ингар, когото познавах.
Успях да чуя името на Ингар и ми се щеше да остана да слушам още, но бях измръзнала до мозъка на костите и се разкихах. Навярно бе около минус два-три градуса, а може би и по-студено, та ръцете ми бяха посинели и вкочанясали. Освен това вече бях чула достатъчно, за да взема решение. Оставаше само да свърша една работа.
Премръзнала и трепереща, се запътих към градината, която видях на влизане в селото. Там се издигаше едно-единствено дърво. Ясен. Трябваше да си отрежа пръчица, за да се защитавам. Не беше моето дърво, но на Север нямаше да намеря дъбове. Извадих атамето на старата Палтоу, смирено коленичих пред ясена и започнах ритуала. Пламенно се замолих на дървото да ми позволи да почерпя от неговата сила и енергия, като обещах да ги използвам за добри дела. След кратко колебание дървото благосклонно ми даде разрешение. Отрязах едно клонче, признателна за съдействието му, и се заех старателно да го обработя, докато не издялах нова, лесно огъваща се пръчица. Клонката, от която я издялах, бе тънка и жилава, подхранвана от вулканичната почва и серните води на Севера, расла сред топлината на полунощното слънце. Нямаше да се предам без борба, а за борбата ми трябваше оръжие.
На връщане към хотела изпробвах новата си пръчица. Като минах покрай къщата на Холмфридюр, се спрях за момент и изрекох заклинание за сън, за да приспя задълго кобилите в яхъра.
Тогава за първи път заговорих на бебчето си, на моето момиченце. Казах му да не се страхува. Успокоих го, като го уверих, че няма да позволя да попадне в лапите на някоя Одиш и никой няма насила да я отдели от баща й.
Така, с тайната си болка и добре въоръжена с новата си пръчица, си възвърнах смелостта. Моето бебче щеше да е момиченце и щеше да има сините очи на Гунар и моите дълги крака. Беше зачената в нощта на слънцестоенето и щеше да наследи най-доброто от родителите си, независимо от всички проклятия и лоши предзнаменования.
Утрото беше настъпило, ако, разбира се, можеше да се нарече така този час, в който срамежливото слънце плахо надзърташе зад скупчилите се облаци. Важното беше да спечеля време и да действам предпазливо, обмисляйки всеки следващ ход.
Събудих Гунар. Беше спокоен и отпочинал. Беше спал непробудно и така сладко, че бе в чудесно настроение. Сграбчи ме в силната си мечешка прегръдка и ме притегли към себе си. Помъчи се да ме събори на леглото. Искаше му се да се боричкаме и търкаляме един до друг, да се гъделичкаме, да се смеем.
С удоволствие бих се съгласила да се включа в играта, с удоволствие бих се сгушила в обятията му и бих се унесла в сладка дрямка, но трябваше веднага да изчезваме оттук. И отново го излъгах:
— Холмфридюр е разбрала за смъртта на Мерицел и ми зададе много въпроси. Нещо не ми харесва, не бих искала да изпрати полицията по петите ми.
Нямаше нужда да настоявам. Гунар незабавно стана.
— Да тръгваме — рече той с решителност в гласа.
— Къде? — попитах обнадеждена.
Гунар погледна през прозореца.
— Моят остров е див и самотен, но не е достатъчно изолиран от света. Ако полицията те търси, накрая ще те пипне.
— Тогава? — тревожно попитах аз.
Гунар хвана в шепи лицето ми, за да ме накара да го погледна право в очите, и ми се усмихна:
— Помниш ли, че имахме намерение да пътуваме по ледовете?
Спомнях си, разбира се. Сърцето ми подскочи.
— Пътуването на прадядо ти, Ерик Червения?
Гунар ме целуна.
— Ще те отведа на едно прекрасно място, толкова красиво, че ще онемееш от възхищение. Ще летим на шейна, водена от кучета. — Нежно погали косата ми. — И ще сме сами, само ти и аз.
С Гунар от нищо не се боях. Въздъхнах замечтано.
— И никой никога няма да ни открие.
— Никога — повтори Гунар с патос.
За няколко минути бяхме закусили и натоварили колата. Аз доверчиво седнах до Гунар, който бе взел нещата в свои ръце и поемаше управлението на шейната. Беше неговият остров и той най-добре знаеше кой път да поеме. Бях капнала от умора и се насилвах да не заспя.
— Поспи малко — посъветва ме Гунар.
Благодарих му. Отново бях под закрилата на щита си, имах вълшебна пръчица и бях изпълнена с енергия, но се нуждаех от сън. Бях толкова уморена, че очите ми се затваряха, а устата ми щеше да се разчекне от непрекъснатото прозяване.