— На колко години си била тогава?
— На седемнайсет, живеех сама в града и учех журналистика.
— Леле, майчице! Колко неща не знам за тебе.
— Ще ги узнаеш всичките, имам намерението да ти ги разкажа.
— Кога?
— По път. Ще имаме много време, за да си говорим.
— Започни сега, моля те.
— Сега?
— Моля те, имаме време, Клодия спи, а Рок помага на баща си.
Селене се поколеба за миг. Погледна часовника си и склони. До вечерта имаше предостатъчно време.
— Откъде искаш да започна?
— От това тържество.
Селене леко примигна и си избърса ръцете в престилката.
— Наистина ли си готова да изслушаш нашата история? Твоята и моята.
— Да. Напълно.
— Може би има много неща, които ще те изненадат, други ще те наранят, а за трети ще съжалиш, че изобщо си ги чула. Предупреждавам те, нищичко няма да ти спестя, дори най-малката подробност. Всичко или нищо. Това е моето предложение.
Анаид не можеше да повярва.
— Сериозно?
— Говоря най-сериозно — потвърди Селене.
— Няма да скриеш нищо? — настоя Анаид.
— Нищичко.
— Ще ми кажеш ли кой е баща ми?
Селене не се поколеба и за миг:
— Да.
Анаид притисна ръка към сърцето си. Никога не се бе осмелила да зададе този въпрос на майка си, а сега Селене беше готова да изясни нейния произход, нейното минало, нейните корени.
ВСИЧКО започна един февруарски следобед. Отлично си спомням, защото беше много студено и нямахме отопление. Живеех в Барселона в малък апартамент със стари балкони с дървени врати, мирис на пържено и дървояди по вратите. Нищо особено, но на шестнайсет години ми изглеждаше дворец.
Съжителствах в апартамента с Карла, Мерицел и Лола.
Карла беше студентка по химия, леко закръглена, доста властна, голяма купонджийка, която по-скоро обичаше да приготвя китайска храна и да танцува кубинска салса, отколкото да учи за натриеви съединения. Мерицел беше от Андора, нежна и прелестна, малко слабичка, със сламена коса и очи с меден цвят, учеше приложни изкуства и украсяваше тавана на жилището, като по него рисуваше блестящи падащи звезди, а по стените — улейчета дъжд. Лола, пухкава топка, глезена и мъркаща, живееше свободно в стаята на Мерицел — нейната господарка. Не бягаше, не се отдалечаваше никога в радиус на повече от десет метра от своята уютна клетка, винаги с прясна зелена салата, винаги с изчистени стърготини. Лола беше хамстерът на Мерицел и всички я глезехме и й угаждахме като на малко момиченце. Беше нашият домашен любимец.
Аз учех журналистика и допринасях за нуждите на апартамента, като се заемах с нощната обстановка и пиенето. Бях очаровала съквартирантките си със своите свещи и чайове, с еликсирите и ексцентричния си стил. Тогава, признавам си, бях твърде самонадеяна, обичах да излагам на показ прелестите си и да извличам максимална полза от всичките си предимства — от дългите си крака, от къдравата си коса с червеникави отблясъци и от зелените си очи. Харесваше ми да се обличам дръзко, предизвикателно и екстравагантно, с което карах почти всички момчета да жадуват да ме свалят, но те не се влюбваха в мен, а и повечето момичета страняха и избягваха да са ми приятелки. С изключение на Карла и Мерицел, две превъзходни простосмъртни.
Сутрин отивах към университета, но се разсейвах дори с полета на мухата и винаги имах извинение, за да не присъствам в час. Не беше трудно да бягам. Далеч по-интересен бе претъпканият със студенти бар, където ненаситно четяхме вестниците, измисляхме си най-невероятни репортажи и оправяхме света.
През тези месеци се бях вманиачила да се ровя във всеки нашумял скандал и направих толкова репортажи, че някои от преподавателите, на които вече им беше втръснало от дразнещата ми активност, ме увериха, че няма нужда да се явявам на изпит. Вероятно това беше просто отчаян опит да се отърват от мен. Съчувствах им. Бях досадна и не млъквах. Бях се специализирала да обръщам всичко нагоре с краката, да го разнищвам и да изкарвам кирливите ризи пред света. После със същата страст организирах и подготвях купоните.
Много добре си спомням, че аз записах за участие Карла и Мерицел в конкурса за маски, който студентите по журналистика организирахме в нощта на карнавала. Първоначално и двете категорично отказаха под различен претекст. Карла твърдеше, че понеже е толкова дебела, щяла да продъни подиума и не й хрумвало нищо друго, освен да се маскира като пита кашкавал. За разлика от Карла Мерицел сподели, че би потънала от срам, ако трябва да се излага на показ като манекен пред погледа на хиляди непознати, защото щяла да се чувства разголена пред тях. Аз обаче се заинатих и постепенно, с много упорство, започнах да пречупвам съпротивата им, докато накрая те склониха и дори се въодушевиха от идеята почти колкото мен.