Гунар си запазваше правото да ме изненада. И успя. Каза ми, че ще минем през фермата на неговите прадеди, наследена след смъртта на баща му, и че никога не я е посещавал. Спомних си какво каза Холмфридюр за тази изоставена ферма.
— Излъгал си Холмфридюр?
Гунар се засмя.
— Заслужи си го, защото е нахална. Искаше да знае всичко за мен и прадедите ми. Предполагам, че е искала да се увери в чистотата на викингската ми кръв.
— И я измами.
Гунар се изсмя гръмогласно.
— Разказах й, че съм се родил в тази изоставена ферма, и успях да я подведа. Сигурно все още събира информация за мен.
— Каза, че имаш странен акцент.
— В семейството на майка ми се говореше на норвежки. Двуезичен съм — и пак се засмя. — Разбира се, не й го казах. Така ще има върху какво да размишлява.
Гунар беше прав. Единственият начин да се отвърне на прекомерния контрол на Омар беше да ги подведеш. Имах какво да науча от моето момче. Очите му блестяха и си тананикаше някаква келтска песничка.
— Нетърпелив съм да видя тази ферма. Баща ми много говореше за нея.
По време на нашето дълго пътуване наблюдавах чифлиците, покрай които минавахме. Някои, от най-старите, бяха кирпичени постройки със сламени покриви и малки прозорци, за да не пропускат студа през дългите зимни месеци. По-новите имаха двускатни покриви, големи стъклени прозорци, бяха боядисани в ярки цветове и излъчваха светлина и удобство. Но фермата на Гунар беше специална.
С кулите и с бойниците си тя приличаше по-скоро на крепост, напомняща архитектурния стил на средновековен замък, отколкото на ферма, предназначена за отглеждане на коне и овце. За моя изненада Гунар ми призна, че произхожда от първоначалните викингски благородници.
Изпълних се с гордост, но това трая само няколко минути. Когато паркирахме колата, си дадох сметка, че външният вид на къщата с бойници респектира само отдалече. Отблизо фасадата беше цялата в пукнатини, където предположих, че е пълно с гущери и змии. Градината беше нападната от плевели и като тръгнахме към вратата, граченето на птиците, свили гнездата си на тавана, ме предупреди за това, което ще открием вътре. По-зле не можеше да бъде.
Когато бутнахме портата, за да я отворим, пантите й остро изскърцаха. Бяха ръждясали, а старото дърво бе прогнило. След няколко опита, изпотен от усилието, Гунар успя да я помести. Но, уви, отвътре бе истинска развалина. Част от покрива се беше срутил и дъждът, снегът и студът си бяха намерили чудесно убежище между стените. Беше къща, полуразрушена от природата, станала господарка на стените и пода. Но все пак беше жива, беше населена със звуци, странни миризми и обитавана от непознати същества, които ни наблюдаваха и следяха с поглед. Усещах го. Дразнеха ме с впитите си в мен очи, можех да чуя дишането и тихите им стъпки.
Гунар само каза:
— Ама че работа!
И това лаконично „Ама че работа!“ беше малко обидно, понеже е нормално да го използваш, когато забравиш вратата отворена или ти изкипи млякото, но не и когато цялата къща се разпада, както бе в случая.
Да не би да възнамеряваше да останем там? Нямаше къде да се седне. Всичко бе потънало във вода, кал и прах. А колкото до нямането, нямаше нито електричество, нито течаща вода. Само една стара камина, на която бихме могли да изсушим дрехите си и да се стоплим. А кухнята, или онова, което е било кухня, беше допотопна.
„Прекрасната“ ферма на Гунар, откъдето и да я погледнеше човек, беше необитаема и историите, разказвани от баща му, май си бяха чиста проба митове и легенди. Дали не сме склонни да преувеличаваме и да лъжем, само и само за да впечатлим другите, или просто паметта ни играеше лоши шеги? Моята къщичка от лятото, прекарано в Олимпия, с веранди, покрити с асма и аромат на жасмин, дали и тя не беше плод на фантазията ми? Деметер ми каза, че децата си измисляме райски кътчета и после им прибавяме заключени стаи.
В този случай, като по чудо, две от стаите на първия етаж, отделени от останалите, се бяха запазили в прилично състояние. Едната от тях беше огромна и мрачна спалня, където на видно място се намираше голямо желязно легло с балдахин от измачкано мръсно кадифе. Срещу него беше камината. В ъгъла до прозореца вместо баня все още се бе запазил стар леген за миене на ръцете, с кана от мед и голямо огледало със сребърна, изящно гравирана рамка. Мебелите бяха от масивно дърво с превъзходно качество. Сандък, ракла и бюро. На стената, точно над ложето, беше окачен великолепен портрет на красива дама в естествени размери, облечена в пищен средновековен тоалет, която, убедена съм, не откъсваше сините си очи от мен още от момента, в който влязох. Интересното бе, че дамата е била нарисувана в същата тази стая. Зад нея прецизно бяха възпроизведени раклата, бюрото и огледалото. Стори ми се много любопитно.