Гунар ми предложи да спим точно в тази стая. Идеята никак не ме очарова. От камината се чуваше пляскането на птичи криле, а паяците усърдно се бяха потрудили да изработят сложните си мрежи, които като гайтани обточваха и украсяваха всички мебели. Бих предпочела да спя в палатката, отколкото да осквернявам чужди владения.
— Идеята никак не ми харесва.
— Само за две-три нощи, не повече. Ще запаля камината и ще сме на топло. Трябва да взема някои неща от тази къща.
— Какви неща?
Гунар въздъхна.
— Ще пазиш ли тайна?
— Обичам тайните — отвърнах, като не смеех да си призная, че и аз носех в себе си една, и то важна.
— Има скрито съкровище.
— Тук?
— Да, в тази къща.
— Съкровище! — възкликнах внезапно заинтригувана. — Какво съкровище?
— Бижута — прошепна.
— А защо говориш толкова тихо?
— И стените имат уши — рече Гунар със зловещ глас.
И неочаквано, без да видя ръката му, ме ощипа по крака. Помислих, че е паяк, трол или зло същество. Подскочих до тавана от страх.
— Никога повече не прави така!
Гунар дълго се смя, но на мен не ми минаваше.
— Хайде, усмихни се.
— Това си е истинска развалина — сърдито посочих порутената стая.
Гунар се престори на обиден.
— Добре тогава. Сама си го изпроси. Щом не искаш да ми се усмихнеш, насила ще те накарам да се смееш.
Вдигна ме на ръце и ме хвърли на леглото. След това скочи върху мен и ме нападна, като ме гъделичкаше и ме засипваше с целувки, докато не ми отмина сръднята. Не можех да съм му ядосана повече от десет минути.
След любвеобилното ни помиряване Гунар се зае да търси съкровището, като почукваше по стените и тропаше с крак по дървения под. Надяваше се да открие тайна ниша или кухина, където да е ковчежето. Най-сетне имаше нещо вълнуващо и красиво в нашето пътуване.
Бижута. Само при мисълта за това сърцето ми лудо заби. Обожавах скъпоценности, винаги съм мечтала за обеци, гривни или пръстени, но Деметер, прекалено строга, все ми забраняваше. Не ми разрешаваше да нося накити.
И едва ли някога щях да имам. Беше малко вероятно, да не кажа невъзможно, да намерим съкровище в тази изоставена къща. Сигурно дълги години е била обект на набезите на крадци, също като пирамидите, където са били погребвани фараоните заедно с несметните им и тъй примамливи съкровища, които в крайна сметка са били тотално разграбени. Не вярвах някога да го открием.
— Какво е станало с тази къща?
Гунар претърсваше внимателно чекмеджетата на бюрото и раклата.
— Имаше голямо земетресение и доколкото си спомням, две много силни изригвания на Крафла, които вероятно са били причина за пораженията в района.
Замълчах. По Средиземноморието не стават земетресения, по нашите земи също не са се случвали вулканични изригвания, но тази къща изглеждаше изоставена от сто или повече години.
— Сега разбирам защо майка ти не е искала да дойде тук.
— Майка ми не обича Исландия.
Останах изумена.
— И къде си роден?
— В Норвегия.
— Не беше ли исландец?
— Прекарах детството си на този остров, близо до Северния ледовит океан, на югозападния бряг.
— Без майка ти?
— Идваше да ме вижда понякога, но не издържаше повече от петнайсет дни.
— С кого си живял?
— С прислужници.
Не ме биваше много-много да съчувствам на някого за тежкото му детство. Гунар е имал дом, но е живял без майка. Аз имах майка, но ми липсваше дом. Заклех се, че дъщеря ми ще има и двете и, разбира се, онова, което липсваше и на двама ни с Гунар — баща. Не посмях да разпитвам за смъртта на баща му от страх той да не ме попита за моя. Не нося фамилията му и дори не знам името му. Веднъж Деметер ми каза, че баща ми бил солист цигулар, с когото се запознала на турне из Европа, и че един ден, след като се поклонил на публиката, изчезнал зад завесите на сцената, без дори да подозира за моето съществувание.