Не можех да повярвам на очите си. Беше претъпкано с ослепителни бижута. Пръстени, брошки, колиета и обеци. Бръкнах с ръка и ги погалих, изпаднала във възторг. Гунар беше прав. Това си беше истинско съкровище. За тези скъпоценни камъни мнозина биха дали живота си. Внимателно затворих чекмеджето, пъхнах го обратно в стената и прибрах ключето в джоба си. Слязох от стола, седнах пред писалището и изпразних съдържанието на ковчежето върху махагоновата маса. Действах като насън. Бижутата ме подлудяваха и ги пробвах всичките. Накичих се с пръстени и за да им се насладя, разперих ръце, отрупани с тюркоази и изумруди, инкрустирани в злато. Сложих си прекрасни обеци с рубин и си надянах на врата колие от диаманти.
Носех цяло състояние. Беше прекрасно съкровище, но принадлежеше на Гунар и семейството му. Макар че… ако си вземех нещо за спомен, никой нямаше да забележи подобна дреболия. Взех един пръстен с изумруд. Не знам защо точно него, но ми хареса и си го сложих на безименния пръст. Стоеше ми превъзходно, елегантно, беше ми по мярка. В края на краищата, помислих си, никой не ме видя. Но грешах.
До вратата на стаята, изправена и усмихната, сякаш очакваше заповед от мен, се появи румена девойка, облечена като средновековна селянка. Приличаше на момиче, което се връща от курника с пълна кошница пресни яйца за закуска. Беше толкова закръглена и здрава, че и за миг не се усъмних реална ли е, или не.
Гледаше ме с нескрито любопитство. Придадох си небрежен вид и затворих ковчежето, сложих го в чекмеджето и затворих писалището, както би постъпила една дама.
— Здравей. Как се казваш? — попитах я спокойно и напълно естествено.
От уплаха тя така подскочи, та ми се стори, че удари с глава тавана.
— На мен ли говорите?
— Разбира се.
— Значи… ме виждате?
— Както ти мен.
Руменото момиче уточни:
— Извинете, но аз съм мъртва. Никой не може да ме види или почти никой.
Този път аз подскочих. Веднага осъзнах положението. Бях много изненадана. Беше първият ми дух, първото ми видение. В действителност почти никоя от жените Омар не умееше да вижда скитащите се духове, с изключение на някоя, която е медиум и е способна да се свърже с тях. Когато бях дете, с Деметер посетихме две гадателки, които разговаряха с баба ми Йокаста, майката на Деметер, но сеансът приключи с кавга. Баба ми Йокаста, от старата школа, укори дъщеря си, че не се гримира, не си боядисва косата и си гризе ноктите. Йокаста била голяма кокетка и винаги се дразнела от Деметер, понеже се обличала „като просякиня“ — цитирам дословно думите на баба ми — и винаги отказвала да стъпи при фризьор. Тогава Деметер й се ядоса и каза, че й е писнало да търпи вечните й упреци, с които я засипвала цял живот, и оттогава не се свърза повече с баба.
Момичето ме гледаше с изцъклени от изумление очи.
— Още не си ми казала името си — смъмрих я.
— Арна, госпожице.
— Аз съм Селене.
Направи смешен поклон и ми отдаде чест.
— На вашите заповеди, госпожице Селене.
Вероятно беше свикнала да слугува.
— Откъде идваш, ако мога да знам?
— Живях и умрях в тази къща. А вие?
— Дойдох с Гунар.
— Гунар ли?
— Собственикът на тази къща.
— Не се казва Гунар.
— Нима?
— Не.
— Той спа тук, до мен.
— Това е Харалд.
Бях изумена.
— Харалд ли?
Арна въздъхна:
— Разпознах го веднага. Като него е.
— Като кого?
— Като малкия Харалд. Беше толкова красив и палав. Малкият ми Харалд. Колко е пораснал.
Старинните дрехи на Арна ми се сториха доста странни — бонето, забрадката, вълнената й пола, дълга чак до земята, и бродираната й престилка. Дори самата й прическа, сплетена на плитка коса, вдигната на кок на тила, беше твърде старомодна. Беше викингско облекло.
— Не говорим за едно и също дете — възразих. — Твоят Харалд е прадядо на Гунар.
— Моят Харалд — сподели ми с тъга тя — дялкаше кончета от дърво и се маскираше като Один.
Изсмях се. Гунар също. Беше наследил тази склонност към маските и занаятчийството. Така че бях на прав път. Това момиче е чистело сополите на прадядото на Гунар, миела му е коленете и му е дала първите лъжици супа.