— Разкажи ми за Харалд — помолих я аз.
Арна и не искаше да говори за нещо друго.
— Беше истинска фурия. Бяха го нажилили оси, защото поискал да отмъкне меда на някакъв мечок. Прибра се вкъщи отекъл и целият в рани, но донесе медената пита.
— Бил ли е добър в училище?
— В училище? — Арна беше изненадана. — Харалд имаше учител по военно дело и един възпитател.
— Като крал.
— Разбира се, един крал има нужда от напътствия. Господарката така разпореди.
— Коя господарка?
Изведнъж Арна стана нервна. Посочи ми с пръст картината на стената. Дълбоките сини очи ме пронизваха като нож.
— Тя ли е майката на Харалд?
— Господарката.
Заинтригувана, станах и погледнах портрета по нов и различен начин, като се опитвах да избегна погледа й. Разбира се, че ми напомняше на някого! Гунар много приличаше на нея — тези изпъкнали скули, откритото чело, наситеносините очи и лебедовата шия.
— Не я ли харесваше?
Арна се почувства неудобно.
— Предпочитам да не говоря в нейно присъствие.
— Та това е само портрет.
— Тя чува всичко.
— Страхуваш ли се от нея?
И Арна, веселото момиче, което бе научило Харалд да ходи, избухна в плач.
— Бутна ме в реката.
— Майката на Харалд?
— Удавих се в ледените води.
Не казах нищо. Сигурно е ужасно да умираш от студ, с подгизнали дрехи, оплетени в краката ти и затрудняващи движението, а водата станала на лед, лед, приклещил живота ти.
— Може би е бил нещастен случай.
— Не беше, Харалд не беше в леглото си и госпожата ме принуди да го търся при реката през нощта. Беше зима, беше тъмно и нищо не се виждаше.
— И се подхлъзна?
— Не. Бутна ме един трол.
Ама че е злополучно това момиче. Все нещо му се случва.
— Какви причини е имал един трол да те бутне?
— Мразеше малкия Харалд и искаше да унищожи играчката му.
— Коя играчка?
Арна се ядоса:
— Аз бях играчката на Харалд, моя крал, аз бях любимата му играчка. С мен се смееше, играеше си във водата, пееше. Това обичаше най-много. А тролът ме бутна в реката, за да подразни моя крал.
Не знаех да плача ли, или да се смея на тази драматична и абсурдна история.
— И тролът те прокле, така ли?
— Не той, а готвачката. Малкият ми Харалд в продължение на двайсет и шест дни плачеше и риташе, без да спира, и не я оставяше да спи.
Граченето на една птица ни прекъсна. Независимо че Арна беше призрак, изглежда се плашеше и предпазливо надникна в камината. Въпреки че беше запалена, каза:
— Внимавайте, много внимавайте. Пъхат се навсякъде и ако не сте предпазлива, ще ви изкълват очите.
— Кои?
— Птиците — гарвани, калугерици, чайки… Всички живеят тук. Не ги ли чувате?
Действително, чувах пляскането им с криле и забързаните им стъпки отзвучаваха по разбитите греди на тавана.
— Следят ви. Мен също ме следяха. После й донасят всичко. Караше ми се.
Тръпки ми полазиха по гърба.
— На кого?
— На госпожата.
Пребледнях, като не откъсвах поглед от портрета. Онези сини очи бяха впити в мен и сякаш ме обвиняваха като натрапница и крадла. Упрекваха ме в недискретност, гледаха ме неодобрително заради взетия пръстен с изумруда и понеже исках прекалено много да знам. Подканваха ме да се махна. Идеята на Гунар да ме доведе в тази ферма не беше добра.
Чух шум от стъпки в къщата. Последва изщракване, звук, който не може да се сбърка — беше от зареждането на оръжие. Под стълбите или по-точно под онова, което бе останало от тях, се разнесе дрезгав мъжки глас:
— Има ли някой там?
Скочих от леглото и докато се обличах прилично за нула време, викнах:
— Един момент!
Когато отворих вратата, румената Арна беше изчезнала като по чудо. На прага се озовах пред дулото на оръжие, насочено към мен.
— Какво има?
— Тук аз задавам въпросите, госпожице. Коя сте вие и какво правите тук?
Беше плешив фермер с корем и двойна брадичка, който с възрастта очевидно бе натрупал повечко килца и злонамереност. Миришеше на свеж одеколон и косата му беше цялата в слама, но се прицелваше много решително.
— Дойдох с Гунар, собственика на тази ферма.