— Гунар ли? Тук не живее никакъв Гунар.
— Къщата е на семейството му. Пристигнахме вчера.
— Не е вярно, колата му пристигна във фермата преди седмица. Следях всичко.
Не можех да повярвам. Нима бях спала цяла седмица? Нима бях Спящата красавица? И какво съм яла и пила през това време?
— Не може да бъде — рекох аз.
— Работата е ясна. Гунар, или както там се казва мъжът, ви е излъгал. Тази къща е изоставена от дълго време и никой не е минавал оттук, откакто се помня. А това е повече от петдесет години.
— Дядо му е бил някой си Ингар. Чували ли сте за него?
Съседът свали оръжието.
— Ингар? Да, запознах се с него, когато бях дете, но казват, че е изчезнал в морето.
— И синът му Елинар? Бащата на Гунар.
Човекът се поколеба и накрая преметна оръжието през рамо, без да ми отговори. Само ме заплаши с пръст.
— Ако не си идете, ще трябва да повикам полицията.
И си тръгна. Изчезна бързо и ненадейно, както беше дошъл. Остави ме сама и объркана. Къде беше Гунар? Дали духът на Арна беше истински, или бе халюцинация? Огледах се наоколо. Дори не бях забелязала, че се е стъмнило и започва да вали дъжд. Дадох си сметка едва когато ме намокри и чух свистенето на вятъра. Изтичах да потърся подслон, за да се скрия, и тогава чух шум от стъпки на горния етаж.
— Кой е там? — извиках.
Не получих отговор. Само шумът стана по-силен.
— Гунар? — плахо извиках аз.
Ако имаше някой в къщата, то исках да знам кой е. Заизкачвах се нерешително по старата дървена стълба, а когато стигнах на последния етаж, останах ужасена от гледката, която се разкри пред очите ми. Тук се бяха събрали стотици птици — скорци, чайки, гарвани и калугерици, които се блъскаха и притискаха една в друга. Така скупчени, те образуваха безформена гъмжаща маса, като пулсиращо петно, от което изпъкваха отчетливо само очи. Всичките приковани в мен.
Беше мръсен, вонящ таван, целият в курешки и в птичи пера, с порутен покрив и стени от прогнило дърво. Буквално бях заобиколена от очи, свирепи очи, които изпитателно ме гледаха, проучваха ме със студено равнодушие, докато монотонният звук от падащия дъжд приглушаваше шепота на крилете. Потреперих. Напомняше на шумовете от приближаваща се армия. Не носех нито пръчицата, нито атамето. Бях беззащитна, така че бавно се заизтеглях назад. Птиците заемаха позиции, наобиколиха ме и започнаха да настъпват към мен.
За да се предпазя, инстинктивно притиснах гръб о стената, но като се опрях на една проядена греда, съвсем ясно усетих как нещо запълзя по врата ми и се шмугна в косата ми. Изпълнена с погнуса, зарових пръсти между къдриците си и улових противната гадина. Беше лепкава на допир змия. Изпаднала в истерия, я пернах силно с ръка и я запратих надалече. В същото време изпищях.
И сякаш викът ми беше сигналът, който чакаха, за да атакуват. Един гарван се спусна надолу от тъмното небе и с грачене се нахвърли върху змията, хвана я в ноктите си и я запрати сред хищния мравуняк, който й видя сметката само за няколко секунди. После прелетя над главата ми в концентрични, замайващи и заплашителни кръгове, докато накрая неочаквано се стрелна към мен и заби клюн в лицето ми. За щастие, наведох глава навреме и вместо в окото, където бе насочил атаката, ме клъвна по челото. Ударих гарвана с ръка, но когато вдигнах очи да го прогоня, съзрях как на пробития покрив на къщата стотици птици точеха клюнове, готови да ми се нахвърлят.
Арна ме бе предупредила. Омар ме бяха предупредили.
В очите на гарвана разпознах студения поглед на Баалат.
Баалат отново се бе преобразила и поради това, че като гарван не можеше да ми отнеме живота, беше успяла да омагьоса всички мирни обитатели на тавана. Бях заобиколена от врагове и Одиш щеше да ме довърши, мен и моето момиченце.
Исках да избягам, но не успявах да намеря изхода. Стените, птиците, подът, стъпалата на стълбата се сгромолясваха върху ми. Напълно зашеметена, се наведох, свих се на топка и птиците ме нападнаха. Първо една, после втора и трета. Накълваха ръцете ми, с които си бях закрила лицето, за да си предпазя очите. Усещах как топлата ми кръв се стича и чувах граченето на полуделите птици. В главата ми затанцуваха образи и думи, в съзнанието ми се смесваха и объркваха години, цифри, имена и възрасти. Осъзнах, че ако остана там, ще умра.
— Селене! — чух като насън. — Селене! — разпознах викащия ме Гунар.
И макар че не можех да му отговоря, защото писъците на птиците ме заглушаваха, запълзях отчаяно в посока към мястото, откъдето идваше гласът му, като се влачех по пода, покрит с птичи тор, и търсех опипом спасителния изход.