— Селене! — отново изкрещя Гунар, но този път викът му долетя по-отблизо.
Изходът към стълбите беше там, не успях да се изправя и се изтърколих по дървените стъпала, без да предвидя силата на удара от падането. Горе-долу беше като да се хвърлиш в празен басейн. Търкалях се, защитавайки утробата си, по-притеснена за моята малка, отколкото за главата си, докато нещо тежко ме удари по слепоочието и припаднах в ръцете на Гунар, който въпреки бързината си не успя да предотврати удара.
Така и не успях да чуя изстрелите на фермера, който, като чул шумотевицата, обърнал автомобила си и пристигнал малко след Гунар. Въпреки че беше гадняр и натрапник, животът ми бе спасен благодарение на него и на това, че беше с кола.
Събудих се с болки в болница и първото нещо, което видях, бе пластмасовата тръбичка и торбичката на системата, която свършваше с игла, забита във вена на ръката ми. Бяха ми направили пълна кръвна картина и ми вливаха физиологичен серум. Все още бях под въздействието на шока и една мисъл ме измъчваше. Баалат можеше да се превъплъти в което и да е животно. Баалат можеше да бъде симпатична чайка, хубаво котенце или послушно кученце. Не ми бе хрумнало, че като се отървах от Лола, не се освобождавах и от Баалат. Ингрид, която познаваше до болка злата вещица Одиш, отбеляза, че тя може също така да узурпира телата на мъртви или деца. Никъде не бях в безопасност, освен на толкова пусто място, където да няма живот, дори и гробища.
Трябваше да избягам, трябваше да отида далеч, за да спася дъщеричката си.
Вратата се отвори и влезе Холмфридюр. Прикова котешкожълтите си очи в мен.
— Чудесно, вече си се възстановила.
Отчаяна се огледах във всички посоки. Невъзможно бе да се избяга. Бях прикована към леглото и към системата, а Холмфридюр ми препречваше пътя за бягство. Как ли ме бе открила? Ами Гунар? Къде е Гунар?
Тя ме погали по челото и хвана ръката ми.
— Милото ми момиче, как ни уплаши. За щастие, всичко мина.
Бьорк, очарователната баба, надничаше зад нея. Като видя, че съм будна, ми отправи една крива престорена усмивка. Вместо кротка мила старица ми се видя като кръвожадна касапка.
— Добре дошла отново, Селене. Вече всичко е подготвено.
Обля ме студена пот. Бяха подготвили края ми. Бяха готови да извършат ритуала за прогонването на злия дух на Баалат. В тази церемония тялото ми щеше да бъде като чучело, просто една кукла без никакво значение, понеже в жестоката битка, която магьосниците Омар щяха да поведат срещу Баалат, главният противник щеше да е моето тяло. Аз щях да изпитам болката от раните, нанасяни на Баалат; аз щях да плача, да ги умолявам да спрат; аз щях да изпадна в несвяст и сигурно моята малка нямаше да издържи, а може би и аз нямаше да го понеса. Разбира се, винаги можеха да прибегнат до последното средство — да унищожат тялото ми, забивайки нож в сърцето ми, както го бе сторила Мерицел. Но всичко това нямаше никакъв смисъл, защото аз вече не бях обладана.
— Аз убих Баалат. Беше се преобразила на хамстер! — казах в отчаян опит да ги накарам да разберат, че вече не съм обладана.
Но вместо да се изненада, Холмфридюр се държа доста грубо. Беше толкова убедена, че съм обладана, та прие думите ми като бълнуване на луда. Не ме слушаше.
— Успокой се, Селене, трябва да си спокойна. Най-малко можех да съм спокойна.
— Баалат се опитваше да ме обладае, но не успя.
Холмфридюр усети вълнението ми и ме хвана за ръцете.
— Не се плаши, Селене, с нас си в безопасност. Ще те заведем на сигурно място и ще те освободим от обладалата те финикийска Одиш.
— Не ме е обладала!
Бьорк и Холмфридюр се спогледаха заговорнически. От погледа, който си размениха, ми стана ясно: те бяха напълно убедени, че нищичко не разбирам от това, което ми говорят.
— Да, милинка, разбира се, права си. Балаат вече не те владее. Свободна си от обладаването.
Опитах да се аргументирам, за да ги убедя:
— Мерицел сама си е забила атамето, защото е била на път да загуби волята си. Баалат я е била обладала почти напълно.
— Това ще го кажеш пред съда.
— Не искам никакъв съд! Обяснете го на майка ми, тя ще разбере!
— Ще се обадим на Деметер, не се притеснявай.